Природата цъфти

Природата цъфти,
нехае
за дребните
ни сметки,
възходи
и падения,
мечти
и отчаяния,
надежди
и победи,
пандемия,
мълчания…

Природата цъфти –
глухарчета
греят като звезди,
разхвърляни в тревата
светят
и прецъфтяват
в бяло –
разселват се
в зелената вселена
на пролетния вятър,
проскубани
остават да стърчат
стъблата,
а козината им се мята
по къщи и огради,
залепва по стъклата,
по локви и по вади –
покълват семената,
все някъде кълнат
и пак се раждат –
жълти,
жилави
и живи…

Миришат
цветовете
на цъфналите сливи,
миришат –
по-силно от кофите за смет.

Косите
на тревите
скриват всички
смачкани торбички,
лъщящи станиоли,
кутии от цигари
и автобусни билетчета;

поглъщат
разпиляна
покъщнина –
изтърбушени табуретки
и криви кресла,
ръждясали хладилници,
телевизори с кинескопи
и развалена храна…

Цъфтят жълтите храсти
и игликите,
лопушът расте на туфи –
ще нахрани скитника,
вятърът свисти
в шубраците,
вдига прахоляка
от неизметените улици
и го захвърля в лицата
на минувачите –
сиви,
унили,
увили с маски
усмивките…
Не –
усмивките
отдавна си отидоха,
скриха се някъде
и не смеят да се върнат…

Природата цъфти,
нехае –
вървим сред цветовете
мрачни
и чакаме
нещо да се случи,
да ни отмине
краят
някак,
да ни отключи…

И само
кучетата лаят,
въртят
опашки радостно –
докато гонят
в разлистените храсти
разгонените котараци
и ранобудните пчели…

Публикувано в Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Илюзии… или???

Дъждът измива всичко –
и калните отрови на деня,
и цветните прашники
от крилата на пчелите,
и тичинките в ирисите ти –
усмихват се,
уханно-жълти,
разпръскват се –
сред капките безоки
и падат като звън
от счупени стъкла.
И падам –
капка от капчук,
потъвам
в прашната земя –
една оплождаща целувка,
една мечта…

Дъждът измива всичко –
и черното на вчерашния ден,
и бялото на липсващото утре,
и твоето лице,
обрало паяжинни светове
мъждиво свети,
примамва ме
към някаква устойчивост,
която се изплъзва…

Броеници
от единици –
събитията
не отмиват
заразната корозия
на обществото;
шляпаме
в локвите
на изгнилите си илюзии,
болно кашляме
с продрани
дробове –
болестта
е в нас,
дълбоко
в нас,
изгубили
компас
за правилно
и грешно,
за зло,
добро
и равновесие –
защо
още
мислим двуполюсно
защо
още
не разбираме,
че в дъното
няма нищо положително,
че към изхода
не можем да пълзим…

Колко безумно е
да напиша – „трябва да летим“!..

Все по-дълбоко потъваме,
все по-дълбоко,
изгубили взор
се препъваме
и уморени дишаме
тъга
и издишваме
позор….

Пробитите ни дробове
пищят,
хриптят,
изпускат слуз,
която бавно слиза
към пръстта на овъглена
свобода
и там попива –
без следа.

Дращя ламариненените лица
на олуците
гледат ме –
палачи
на дъжда.

Публикувано в Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Ръцете ти

Не мога да държа
лицето ти –
безмерно
уморено,
скрито зад маската
на усмивки,
насмешки,
покруса,
умора…
Искам да прегърна
лицето ти, в дъжда –
докосвам само
мокра маска
и тъга…

Искам
да прегърна
лицето ти –
искам очите ти,
синият поглед на ирисите ти,
златистите им капки,
искам –
далеч от стихията си
да се скрия…

Искам
да залепна
за дланите ти –
да изям топлината им,
да изпия устойчивостта им,
да се задържа –
като кораб за котва…

Не мога да прегъна
ръбестите пръсти на ръцете ти –
като клещи са,
като дъга –
онази, която се ражда
в дъжда,
която обесва
облаците,
под която ще мина,
за да намеря остатъците си
и да продължа.

Потъвам
в небитието си.

Публикувано в Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Старите къщи

Старите къщи
заспиват под уморени листа.
Треви и цветя – съхнат
в схватката на есента.
Тихи стъпки глъхнат
в напуканите плочки
и разораната земя –
мравките събират
последна
зимнина.

"Старата къща" - художник Габриела Цанева
„Старата къща“ – художник Габриела Цанева

Селото заспива –
студът прогонва
временните обитатели –
човеците ги няма!
Идва ред
на подземните твари –
дълбаят канали
под пръстта,
строят гнезда
за пролетта.

Косове и врабчета –
настръхнали търсят
подслон в осиротелите къщи.
И губят местообитания –
няма да преживеят зимата сами.

Враните тревожно пищят –
викат порасналите си деца
в сгъстения мрак на късите дни –
сплотяват птичата си общност,
чаткат клюнове
и чакат, чакат да се запролети –
да се завърнат временните обитатели.

Ще се завърнат ли?!

Старите къщи умират…

Вашият коментар

Като изсъхнал лист

Като изсъхнал лист

играя с вятъра

и бавно падам

към земята.

По пътя си те срещнах –

докоснах се

в ръката ти –

изсъхнал лист

в шушулка куха…

Изсъхнал лист,

изтрит от вятъра –

при полета

си към земята бленувам

пролет

и очакване…

Мъгла

да ме обвива –

като булка.

Снежинките

да се превръщат

във светулки –

в очите ти

да търся

цветовете ни…

Ще стопля

тишината ти,

ще бъда бяла –

като зима…

Ще те обричам –

като есен,

ще те наричам

мое щастие

и ще чертая

върху тялото ти

стъпки

като по празното

поле на Антарктида.

Ще дойде пролетта –

тогава листата ми

ще цъфнат във зелено

и птиците ще пеят

във косите ми

и пръстите ти

ще ни светят…

Публикувано в Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Есенни листа

***

крайпътни дървета,
като напръскани с блажна боя –
капят в червено есенни листа

***

Пътят е неравен, сух асфалт, напукан, изронен, износен и прашен…
Пътуването е дълго, като поклонение.
Небето синьо, синьо – гладкоравен цвят, като от прахово боядисване…
Само дърветата са различни – като на карнавал,
тъпчат избелялата трева,
накичени, обречени…
просто – маскирана смърт…

***

крайпътни дървета –
пожар
от есенни листа

Публикувано в Хайбун, Хайку | С етикет , | Вашият коментар

Пътищата ми

Пътищата ми не те намират,
не мога да стигна до теб –
пътищата ми не се събират…
Разтврарям шепи,
разпиляват се –
не са юзди,
не впрягат живота ми –
пътищата ми са съдби,
които не мога да пребродя…

Публикувано в Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Портрет с думи на Харалан Недев

ПОРТРЕТИ С ДУМИ – Харалан Недев

Приятно бях изненадана, когато получих с посвещения четири авторски книги от Харалан Недев, издадени през последните две години. Няма да скрия, че с него ни свързва дългогодишно творческо общуване, което винаги ме е изпълвало с положителна енергия.

Не за първи път пиша за творчеството на Харалан Недев /както читателите си спомнят, наскоро го представихме в рубриката „На фокус“/, но истината е, че всеки път откривам нови  пластове в дълбините на неговите поетично-философски пространства.

СВЕТЛИНА НАД ХОРИЗОНТА и ОЗАРЕНИЯ

Ще започна този словесен портрет със стихосбирките „Светлина над хоризонта“, издание на издателство „Луна“, Габрово, 2018 г. и „Озарения“, издадена в Троян през 2020 г., двете под редакцията на инж. Стефка Тилева, художествено оформени и предпечатно обработени от автора.

Две малки книжки, подчинени на темата за Божественото проявление, която е движеща сила и на авторовото вдъхновение, и на неговото наситено, силно послание към читателя. Не бях подготвена за това лице на Харалан Недев, не очаквах да срещна него като поет-проводник на Бога. Всъщност, тук авторът е и публицист, и изследовател, и философ, и проповедник; той е и искрено вярващ. Но аз искам да вникна в същината само на поета и неговата съвършена поезия.

В „Светлина над хоризонта“ прави впечатление формата на 17-те стихотворения, всички изградени като нетипични сонети в шекспиров стил. Римите са чисти, изненадващи, картинни, а сонетният ключ е запомнящо се послание, с дълбок нравствен смисъл, който кара читателя едновременно да се замисли и възвиси.

Дуалното противопоставяне на вярата с научните постижения и открития е ключът и към цялостното авторово внушение, но дуализмът не спира дотук. Харалан Недев остава верен на търсенията си по осите добро-зло, морално-неморално, истина-лъжа. 19-те стихотворения от „Озарения“ отново са нетипични сонети с 18 стиха, като в последните два е изведена есенцията на цялостното послание. Съвършени като постройка, рима, ритъм и пълнота на метафоричното изразяване.

Докато опитът да бъде даден еднозначен отговор на основния философски въпрос за първичното в системата духовно-материално е до голяма степен спекулативен в „Светлина над хоризонта“, то в „Озарения“ авторът приема предизвикателството наред с поезията да използва и есето като начин за изразяване на позиция, разбиране и житейско кредо. Бих казала, тук по-успешно е постигната авторовата цел, в сравнение с опита му да наложи посланието си чрез изваждане от контекста на целия жизнен път на отделни фрази от определени ключови учени и мислители, които са използвани в първата стихосбирка.

КУКУРИГУ. САТИРА

На пръв поглед, съвсем различен е Харалан Недев в „Кукуригу. Сатира“, която излиза със знака на издателство „Луна“, Габрово през настоящата, 2021 г., отново под редакцията на инж. Стефка Тилева и с художественото оформление на автора.

Остра, изгаряща сатира.

Скалпел, който дълбоко прониква и реже възпалената, гнояща плът на обществения недъг. Като се замисли човек, здраво място в организма на българското общество няма. И огънят на поезията няма да го спаси – може би само ще освети онова, в което се спъваме без да виждаме в ежедневието си.

Както винаги, майстор на стихосложението, и със сатиричните си творби Харалан Недев дарява на читателя звъна на римите, а стройният напев на ритъма ни увлича и болезнено усещаме как се смеем над собственото си безсилие, превърнало ни в безразлични, цинични оцеляващи, изгубили желанието си да се преборят за един по-достоен живот в един по-чист свят. Но и тук лирическият „Аз“ търси моралните избори, противопоставя ги на грозното, отблъскващото. И тук вододел става ръбът на дуалността, а решението – след възприемането на цялостната картина на Универсума, да различим правилното от грешното.

В тази сатирична стихосбирка авторът не търси изход от съществуващото неприемливо състояние на зло, което ни обгръща, нито подтиква към търсене.

Дали защото вече е намерил собствения си изход по озарената пътека на вярата? Или защото е изгубил надеждата, че нашето общество може да бъде спасено – все едно дали чрез изцеление, или чрез промяна, а именно – чрез цялостно разчистване на съществуващата институционализирана корупционна и тоталитарна практика.

БЛАГОДАРЯ

Ще се спра накратко и на най-новата му книга, „Благодаря“, също на издателство „Луна“, Габрово, излязла тази година под редакцията на  инж. Стефка Тилева и художествено и графично оформена от автора. Тук е мястото да спомена, че 2021 г. е важна за Харалан Недев като година на житейска равносметка, която равносметка е неизбежна при изпълването на всяко наше десетилетие. На 25 март т. г. се изпълва деветото десетилетие от неговия живот.

Книгата съдържа 60 рецензии и отзиви за книги, творчески изяви и творчески портрети на Харалан Недев, както и биографични бележки. Заглавието е взето от изчерпателните думи на благодарност на автора към неговите читатели, приятели, редактори и рецензенти през дългите му творчески години.

Книгата е и пътеводител, и калейдоскоп, и своеобразна машина на времето. Но въпреки това, трудно е да избродим и съизмерим многопластното, многожанрово, разнообразно като тематика творчество на Харалан Недев.

За мен той остава един от малкото талантливи майстори на изящната словесност. Въпреки огромното си творчество /автор на 58 книги до момента/ той не изпада в многословие и поднася на читателите завършени, художествено издържани произведения.

Нека му пожелаем вдъхновен и озарен творчески път и занапред!

Публикувано в Рецензии | С етикет , , | Вашият коментар

Портрет с думи на проф. Цонка Великова

ПОРТРЕТИ С ДУМИ – ЦОНКА ВЕЛИКОВА

Още когато прочетох обръщението на проф. Цонка Великова към българските хайджини, което публикувахме в брой 4/2020 по повод отбелязването на 20 години от създаването на Българския хайку съюз прозрях през редовете една заразяваща виталност, един ведър поглед към живота и изкуството, които не пречат на дълбокото проникване в тях, а по-скоро създават своеобразен контраст, който още повече подчертава мъдростта в преценката и осъзнаването на битийните категории в тяхната цялост.

Ето защо бях много щастлива, когато получих като подарък четири книги на Цонка Великова, издадени през последните две години.

Първото впечатление е тяхната изящност като полиграфически продукт и дизайн, като подбор на хартия, цветове, изображения, шрифтове. Книги, които „искат“ да бъдат четени и докосвани..

А след това…

Не, не се бях излъгала.

Всеки досег с писаното слово на Цонка Великова носи едновременно усещане за радост от живота, носталгия по постигнато-недостигнатото и печал. Защото авторовите послания са есенцията на преживяното, белязани от мъдростта на небезцелно отминалите дни.

И тези четири, неголеми по обем книги с поезия и проза нарисуваха пред мен портрета на своя автор, който искам да споделя с читателите на списание „Картини с думи и багри“.

ТЪРСАЧИ НА ЩАСТИЕ

„Търсачи на щастие“ излиза през 2020 г. със знака на издателство „Фараго“, София под редакцията на Иванка Попова-Велева.

Въпреки написаното по-горе, не бях подготвена за този сборник на Цонка Великова.

Не съм от хората, които искат непременно да категоризират нещо, преди да се опитат да го разберат; преди просто да го „опитат“… И все пак.

Тръпчиво-горчиви са тези съвременни приказки, във всяка от които ясно прозира поуката, но не толкова лесно се отгатва решението на възловия проблем.

Няма да кажа, че мога да определя жанра на разказаните истории. Ще споделя само, че от разговорите си с авторката разбрах, че често сюжетите на тези истории са взети от живота, макар някои от тях да са измислени или заимствани от стари сказания, преосмислени и преразказани, с едно ново звучене и послание.

Измислени или не, в тях откриваме себе си – нашето лутане, нашето търсене на смисъл и щастие, нашият път към себе си, или към себеосъществяването си.

Още тук ще кажа, че това се отнася не само за прозата, но и за поетичните и философски измерения в творчеството на Цонка Великова.

Аз открих собствените си разпилени житейски пътеки, трескавото търсене на „правилния път“, или на завръщането – към дома, към корена, към същността, в поместения в настоящия брой на списанието разказ „Калпакът“. А направеният подбор на стихове, с които представяме поетичната книга „Свитъци на придомната дама“ също не е случаен – това е огледалото, в което намери образа си Надежда Александрова.

Ще продължа със следващата книга, която прочетох…

МНОГОЛИКИЯТ ДЪЖД

„Многоликият дъжд“ – двуезичен хайку портрет, издаден от издателство „Фараго“, София през 2020 г., също под редакцията на Иванка Попова-Велева, а  преводач на английски е Нина Николова.

Корицата е като прозорец, през който ще видим „Негово Величество Дъждът“, който проговаря двуезично с многоликия глас на автора.

Хайку стиховете са структурирани като своеобразни ескизи, които изграждат цялостния портрет на стихията, която е благодат и унищожение, но без която не можем: „Аромат на липи“, „Нажежени плочници“, „Капризни настроения“, „Бодливи капки“, „Накичени локви“, „Къщи под дъжда“, „Огледала за слънцето“, „Развеселени капчуци“, „Чадъри без почивка“, „В прегръдките на вятъра“, „Стъпки в дъжда“, „Жаби на диета“, „Облаци на път“, „Усещане за дъжд“, „Аплодисменти за дъжда“, „Аз и дъждът“, „Многоликият дъжд“…

Но всяко от тези заглавия говори не само за дъжда, а за характера на поетесата, която улавя и предава на читателя усещането си за пролет, лято, есен, зима, за градския пейзаж и за природата; веселието, умората, закачката, мечтата, съпоставянето,  себепознаването – като отражение и продължение на стихията дъжд…

Така портретът на дъжда се превръща в автопортрет на лирическия „Аз“ – оня дълбок поглед, който следва двупосочното навътре/навън, за да види/усети недоловимите нюанси на универсума.

Именно с това е била докосната и това е уловила и Зорница Харизанова, която направи подбора на хайку стиховете, с които представихме поетичния сборник в настоящия брой.

ЗАЩОТО

„Защото“… Една малка книжка джобен формат на издателство „Архимед-2“, която излиза през 2019 г. под редакцията на Юлияна Дамянова. Графичният дизайн е на Камелия Николова, която е използвала както за корицата, така и в книжното тяло снимки с художествени мозайки на проф. Илия Илиев.

„Защото“, до настоящия момент е трилогия с тристишия, на които не се наемам да определя жанра, но които поразяват читателя с разнообразието на темите и многоликостта на нюансите и посланията.

Ще цитирам само няколко, които далеч не изчерпват дълбочината на проблемите и търсенето и осъзнаването на възможните причини, следствия и решения.

Ето нравоучителното:

защото

не може да правим, което не трябва,

а да очакваме да стане каквото желаем

И онова, което е разбрано от живота:

защото

не е прегръдка

ако сме угасили пламъка

Дълбоко философското, изплъзващото се:

защото

не можем да стигнем някого,

който и от себе си е далеч

И простичкото:

защото

усмивката

проветрява душата

СВИТЪЦИ НА ПРИДОМНАТА ДАМА

„Свитъци на придомната дама“ бе първата книга, която започнах да чета и последната, която прочетох. Издание на издателство „Фараго“, с редактор Ваня Баева и художник Йорданка Гойчева-Илиева

Стихосбирка, която разказва една житейска история, развита в пет фази. Композиционно е изградена от шест части, наречени от автора „свитъци“ – „Осиротелият щурец“, „Влакът за някъде“, „Пъпна връв“, „От какво побеляват косите“, „Неразкрасен живот“ и „Но“.

Всеки от първите пет започва и завършва с тристишие, което носи белезите на хайку, без да бъде хайку. Но в тези кратки въведения и епилози се съдържа концентратът на онова, което съпреживяваме с автора – петте цикъла на самостоятелния ни живот – откъсването, пътят нагоре с всичките му разклонения и колебания, зенитът, в който разцъфтява същността на стремежа ни, пътищата след това, които водят до равносметката – удовлетворение, горчивина… Дали?

Това ли е животът? Екзистенцията в мига, който сме съхранили в паметта? Или осъзнаването на съществуването ни в мига, който преживяваме? Проекция ли е днешното ни „Аз“ на онова „Аз“ от отминалите застинали в съзнанието случки…

Житейските пътеки на придомната дама изглеждат иносказателно-далечни – като цивилизационно пространство и време.

Авторът внушава чрез избраната форма и стил, както и чрез конкретния изказ една източна чувствителност и естетика, да; но това не е всичко. Едно съзнателно отместване на ракурса дава друг прочит, друго разбиране – както на историята в стихосбирката и конкретния стих, така и на емоцията, и на избора.

За да видим дълбокия копнеж по онова, което сме изгубили по Пътя, търсейки Друго. Все едно как ще наречем това „Друго“ – дали ще го назовем „Истината“ – за живота и себе си, дали „Любовта“, дали „Щастието“… все едно – то ограбва миговете, които сме отронили или захвърлили след себе си.

В края на петия свитък правят впечатление няколко стихотворения, които са отхвърлили източната краткост, в които поетесата разкрепостено и почти разточително споделя своя свят: „Обреченост“, „Кредо“, „Тук съм да опитам всичко“, „Самоорисване“, „Вратата“. Именно те отварят пред читателя вратата към дълбоката съкровена същност на лирическия „Аз“, към онова, което е съзидателната сила на автора – взаимодействието на енергиите по оста „даденост-промяна: „Ти, животът, на който сме обречени…“; „… и винаги да съм на своето си място.“; „… защо да пропилея това, което ми е отредено?“; „И вярна на себе си да бъда“, от една страна. И от друга:

„Ти, който и да си,

почукай с поглед на вратата,

която, след дългото очакване,

винаги открехната държа.“

Последният свитък е различен.

Съставен е от 24 петстишия, изградени по схемата „Но“ – „Дали“ – „Или“ – като всяко от тях съдържа противоречивите характеристики на основни, както за автора, така и общочовешки понятия, чувства, концепции.

Без последното, чието многоточие оставя отворен финал за цялата стихосбирка.

Публикувано в Рецензии | С етикет , , | Вашият коментар

Зимата изгуби цветовете си

Зимата изгуби цветовете си –
онази синкавост между дърветата
и мократа одежда на снега,
обвила зъзнещата цялост на света…
Оцежда се мъгла от клоните
и пада като дъжд върху листата,
заспали над студената земя.
Слънцето разкъсва
забулената синева –
и никнат късове трева,
и вятърът умира
в плоската вселена на главата ми…

Зимна гора, художник Габриела Цанева
Зимна гора, художник Габриела Цанева

Зимата изгуби цветовете си –
настръхналия скреж по ланшните цветя
и стъклената маска върху
замръзналите борови иглички,
коравата кора от лед върху пътеките
и пръхкавата пудра на снежинките,
покрили бузите ти,
топящи се,
увиснали на миглите…

Зимата одрипавя.

Публикувано в Картина, Поезия | С етикет , , | Вашият коментар