Високосният ден

Тихо изтича високосният ден –
компенсацията на календара,
дарът на природата.

Тиха тъга тъче примки
по бузите –
миглите
заприличаха на бесилки.

Posted in Поезия | Tagged , | Вашият коментар

Неделя…

Неделя…
Крепост,
пост и бягство;
капсула
със тишина,
шина за счупена
душа
и самоличност…
отдалеченост,
безвремие,
без личност…
Затворени очи –
без памет и лъчи…
Зареян остров,
остър връх,
от който светът се
вижда отдалече –
чезнещ, чужд.
Неделя…
Вплетени сме –
очи и пръсти и ръце…
целебни мигове
на споделена самота…
И пак сме същите –
само дето
животът се раздвои
и тече по различни пътеки;
тъче различни съдби –
бих ги изтръгнала –
и двете…
Вплетени сме,
двете.
И всички дни са Неделя…

Posted in Импресия, Поезия | Tagged , , | Вашият коментар

Ято в небето

Ето – есен е, есен е…
Не. Само птичи криле…
Крил… блести върху вълните –
и те, като разпиляна
пяна се стопяват във брега…
Гарвани, вместо чайки грачат…
Чаткат с клюнове и чакат –
морето да изхвърли скъпоценност…
Носталгия в нощта се впива.
Ваяния от звездопади
пъдят сивината в здрача на ума ми.
Мир търся в умореното си тяло.
Лодка сред безкрая…
Раят падна с трясък.
Съкровищата на духа са разпилени.
Пили се впиват в тишината,
тъкат отровни нишки.
Кипи Вселената – оплетена
надежда виси разкъсана…
Напред се взирам – търся брод, изход…
Ходя – върху прекършените ти ръце…
Цената на познанието, на живота –
тази тегоба ли тежи над теб, това ли искаш, мамо?
Можеш ли да пребродиш Вселената?
Тази, в която спят умовете ни?
Нищо… Гледам очите ти – умни са, бистри са –
само лъчи –
чисти слънца – гледаш ме, галиш ме, мамиш ме…
Шемет… Толкова далеч ли отиде,
та не си струва завръщането?
Ето, идва денят,
ятото отнесе
есента,
тази година отмина…
Надежда???

Posted in Импресия, Поезия | Tagged , , | Вашият коментар

Година

Мина
година.
Връщам ти
тялото –
силно и здраво.
Къде е душата ти,
мамо?
Къде скиташ,
скитнице?
Къде е сърцето ти?
Къде са очите ти?
Зениците ти –
пак са еднакви;
ирисите – кръгли,
широко отворени,
любопитни.
Какво гледаш,
мамо?
Прекрасна си,
изящна си.
Ръцете ти –
нежни и силни,
топли и гладки;
нозете ти –
истински
стъпили на земята,
впили се,
слели се
с пода…
Главата си вдигна високо…
Очите ти –
къде бягаш, мамо?
Къде е душата ти,
къде я изгуби…
Къде те изгубих?
Къде е душата ми?
Къде я изгубих?
Къде се изгубих?
Все по-малко остава
от мен –
все по-малко –
изчезвам в стените…
Събирам трохите
от дните ни –
не могат да напълнят
и шепа,
не могат да нахранят
врабче…
Шепна думите,
които ще те събудят…
Чакам утрото,
не новия ден –
денят
ще е същият –
Ято в небето…

Posted in Импресия, Поезия | Tagged , , | Вашият коментар

Не съм мост

Вече не съм мост –
вагонетка съм – от
влакчето
на
ужасите.
Нося те
в себе си.
Ще полетим ли?
Ще се разбием ли?
Аз нямам криле –
трябват ни твоите.
Вървиш по мен,
вървиш до мен.
Вървим –
година вече
по бръснача на Окам.
Отдавна трябваше
да паднем –
не
сме.
Боде…
под
ходилата –
кръв капе,
следи
оставя…
Ще се намерим ли –
по тях?

Posted in Поезия | Tagged , | Вашият коментар

Охлюв

Гола съм,
хлъзгава –
охлюв –
оставям следа по пръстта.
Стискам пръсти
в юмрук –
усещам пространството
като болка,
като барабанен звън,
като тътен на лава –
кънти в плътта –
като второ сърце…
Пространството –
остарява…

Posted in Поезия | Вашият коментар

Беше нощ

Беше нощ
и душите ни светеха.
Днес –
души вече нямаме,
не виждаме тъмното.
Прах от души –
това ли останахме?
Стърнищата нямат
нужда от пламък.
Днес –
щастливи крачим,
нахлузили хомота
на участта
да бъдем асфалта
по магистралата
на Вожда.

Не искам да живея,
Днес.
Но мисля,
съществувам…
Не се гневя,
и не виня,
и не обичам;
не се увличам по мечти
за бъдеще, за синьо, за свободно.
Дори не стъпвам в стъпките на спомените
за преди –
когато имахме мечти – за после.
Душата ми е боса
и не оставя ходилата си по пясъка
на Днес.
Днес – гола съм
и с мислите си да се облека не мога.
Разбягват се –
като взривените неврони на мозъка ми.
Или като цвета на прецъфтяло глухарче през май.

Posted in Поезия | Tagged , | Вашият коментар