Реша дъжда

реша дъжда –
решето е ръката ми,
през която
капките падат,
като гюлета

листчетата
на гюла розовеят –
кръвта ми
се смеси с дъжда
в корените му;
по кръвоносната
система на
стъблото ще
стигне до листата
и цветчетата –
пак ще розовеят

режеш
непослушните
клонки на
ружите –
сърцето
ми
режеш
с болката
на цветето

режа
непослушните
клонки на
косите си –
костите ти
омекват,
режа
болката
в сърцето ти

Posted in Поезия | Tagged , | Вашият коментар

Метаморфоза

Вчера плувах в слънце –
лъчите му
бяха въжетата,
за които се ловях,
за да пазя равновесие
върху гребените
на вълните му…
Вчера плувах във роса –
вълмата на
мъглата
ме държаха
между небето и
земята,
вятърът беше ложето ми,
а листата на цветята –
платната на
платноходката,
с която се възнесох…

Вчера –
постигнах
крайния цикъл от
метаморфозата
на освобождението си:
пръстите на звуците
моделираха тялото ми,
дланите на мелодията
го размачквваха,
разтегляха и сплескваха,
а ритъмът беше хашишът,
който ме откъсна от
гравитацията,
изтръгна сетивата ми
и ги разпръсна –
да събират
информацията си
от ръбовете на
битието и
тленното,
защото вчера,
танцът
ме изхвърли там,
където
голата ми същност
изгоря,
подпалена от емоция,
а после не остана друго,
освен
огън и вятър…
благодаря,
че ме
освободихте
от плътта
и ме изпихте
без остатък…

Posted in Поезия | Tagged , | Вашият коментар

Албатрос

уморих се да бъда албатрос –
искам да съм просто –
птица в ято, без яркост
да се рея – до края на реката…
крилете ме болят, не мога
повече да споря с бога –
да бъда кал, това зоват
зениците, видели
края на простора…
крилете ме болят, не мога
вече да поря небесата
омръзна ми да бъда сам
творец на себе си
и на съдбата…
перата ми се осланиха,
окапват и линеят,
как с тях отново да летя,
отхапвайки предела?
днес слънцето потъна
във вълните, удави се
във океана – изпуснах
го от клюна си, не смогнах
да го хвана, търкулна
се зад хоризонта,
не стигнах до вулкана,
във който се превърна…
крилата ме болят,
перата ми линеят,
остава само пътят
назад – към оня бряг,
където ще гнездя –
като зрънце в утроба…

Posted in Поезия | Tagged , | Вашият коментар

Аз и ти

аз и ти –
стаята тежи от мълчание;
думите стягат гърлото,
като кост засядат в него,
душат ме, моите…
а знам –
ти не можеш да кажеш своите…
аз и ти –
тишината между нас е плътна,
като жива плът – с нож да я режеш
реша косите ти, галя те –
кожата ти е бяла…
аз и ти –
мълчанието горчи
и вината е моя –
аз мълча думите си,
а ти –
не можеш да ги говориш.
твоите думи
думкат
в главата ти,
падат като градушка…
слушам тишината ти
и се опитвам да я науча
думите бумтят в очите ти –
ще се излеят…
сълзи браздят страните ти,
поливат косите ти.
стаята изкласи,
докато те гледам –
ще мога ли да ожъна
стиховете ти?
знам, стихия си –
можеш да рушиш –
всичко по пътя
но днес си тиха,
тихо е…
и вината ми капе –
червена и гъста,
като кръв и вино…

Posted in Поезия | Tagged , | Вашият коментар

Рисунка

Рисувам лице –
кръг за овала
на челото и бузите,
дъги за носа и
веждите,
брадичката е
засенчена
от косите,
а устните…
те
са сочни и нежни…
Рисувам лице,
а тялото?
То
ще е цялото
бяло –
с продупчена рокля
и с глезени,
които газят
в росата…
ръцете ще бъдат
като изплезени –
с разперени пръсти
и
като счупени в лактите…
Ръце, като криле
на прозорец
в простора…
от него ще гледам небето
със облаци,
ще гледам звездите
и вятъра,
само не знам –
как да нарисувам
очите –
онези,
с които ще виждам…

Posted in Поезия | Tagged , | Вашият коментар

Птици да пеят в клоните ми…

***
плувам в океан
от хипертрофирали
емоции – срам:
от лумналото
ми желание и блян
за полет без крила

***
нова страница
в живота – всеки ден ме
мами със поезия;
нови думи без
посока: бедност, социум,
мизерия

***
посипаха се
трохите на бедността:
дом без врата – човечност;
извръщам врата
си – барикадирам се
с безчувственост… за вечност

***
атрофията на душата ми
затръшна вратата на любовта
не остана въздух в дробовете ми,
не мога да си проветря кръвта.

бъдещето вие в лицето ми –
раздрана кожа, изплезен език,
празна е рулетката на живота ми –
аномалия съм… среднощен вик.

***
Искам да съм върколакът
от твоите сънища –
див и свободен,
скитник по кръстопътища,
хапещ луната,
рушащ тишината…
впивам пръсти в козината ти.

Искаш да си върколакът
от моите сънища?
Онзи, който краде
боровите иглички и
ги вприда в звездите,
а дъхът му се носи
над висините?

***
Събирам драконови нокти
от поляната на спомените ти,
обирам прашеца от пеперудени
крила, полепнал по челото ти,
бърша го с устни и пия живота ни.

***
Часовете тежат като камъни,
вързани за хвърчило –
как да полетя с този товар
от време? Унило
влача крака
в праха
и чакам
краха
на
живота.
Часовете капят като кръвта,
която се влива в ръката на болен…

***
искам да съм дърво
и птици да пеят в клоните ми;
искам да съм дърво
и да бъда сянка в пустинята ти;
искам да съм дърво
и да те галя с листата си,
но ти си дърводелецът,
който ще ме направи на мебели…

Posted in Поезия, Седока | Tagged , , | Вашият коментар

Калинка върху стрък трева

***
калинка върху
стрък трева – нощният дъжд
не отми пролетта

***
порой намокри
всички спомени, скрити
на тавана

***
нетърпение –
куче души мокрия
вятър от прозореца

***
песен без думи –
славеят мечтае за
гнездо

***
коренът
дълбае
битието.
не стига
дъното
на спасението

***
стена –
от блъскане
в стена,
с която
отвсякъде
съм оградена

***
разум – буден квант
в съня на вселената;
себепознание

живот – хазартът
на атомите ражда
себеизграждане

разумен живот –
недоразумение
в кошмара на зара

***
няма кабел, по
който може да протече
цялата енергия,
която изтича от
мен и ти трябва –
напусто се разпиля;
с всеки мога
да се обеся.

***
дните се трупат
отрудени… бъдеще –
свят без глад. храна.

***
сега – хапче след
хапче, сълза… горещо –
бездна без дъно.

***
наказана – ад…
слънце без облак и дъжд –
удавяне в плам

***
ребрата звънят
от вятъра, който свири
през пробитата кожа,
брезови клонки
плющят в лицето ми… пук…
очите пукат… салют!

***
люти, горчи… звук
на капчук проби като
свредел ума ми

***
търся те, викам –
гласът ми глъхне – тих пух;
бели венчелистчета
танцуват над теб,
тичинките покълнват
в плътта ти… пролет си… ах!

***
празникът свърши –
празни сме, свити в своя
кът… пак е делник

***
строшен катинар –
вратата зее, празна…
вътре съм, пуста

Posted in Поезия, Хайку | Tagged , , | Вашият коментар