В клоаката

когато умората движи пътищата ти,
когато спиш и дишаш сънищата ми,
когато луната пада в шепите ни,
а вятърът разплита стари пердета

тогава екотът на дните заглъхва
и само шепотът на несбъднатите съдби
виси като избеляло пране
върху олющената ограда на егото ни

стопиха се несигурните силуети за друго битие,
преди да са достигнали пълнотата на формата си,
и само усещането, че живеем в клоака стои,
само усещането, че не клоаката,
а ние, в клоаката, сме вечни,
ние, винаги в клоаката, сме вечни,
завинаги в клоаката потънали,
завинаги изгубени за друго,
самодоволни плъхове,
борци
и охранители,
охранени
самци
и тлъсти патици
самодоволни глупци,
крадци на души,
крадци на съвести,
само доволни
тълпи
без души,
без мисли за бъдеще,
безсъщностни
слузести
пихтии
щастливо смазани,
под подметките
на своите герои,
щастливо
заслепени,
без очи,
размазани
презрени,
без сетива
за време,
за истина,
за равновесие,
за посоки,
за …

къде отидохме,
къде се изгубихме
къде изгубихме
всичко…
къде са крилете ни,
къде са чистите ни колене,
къде са гръбнаците ни,
къде са челата ни,
къде са отворените очи
къде са

днес само пълзим,
уморена съм,
днес имам пълзенето като движение,
понякога то е спасение,
защото от него се тръгва напред,
защото понякога да пълзиш е победа,
защото понякога да пълзиш сам
е повече от летене

днес съм щастлива
с пълзенето ти –
щастлива съм,
уморена заспивам до теб,
дишаща,
туптяща и топла,
жива си
жива съм
и е истинско…
нашето приключение

изкачваме върховете си,
скрити далеч от всичко оставаме,
вечни сме,
изпълнили сме вселената си,
ние мълчим
в черупка от спомени,
в хралупа от сенки
и бдения
съществуваме вън
и далеч,
защото сами
сме спасения

къде останаха другите?

само умората пълзи лепкава,
души ме, чупи ме, сплесква ме,
а после – залепва ме за мига настояще
и продължава
да мери
душата ми…
душа ли?
неверник съм,
удушил всяка надежда в спасители,
удушил всяка гавра със съвести –
само умората ме прави истинска
без нея бих спала,
сънуваща
приказки

| С етикет , | Вашият коментар

Събудете се!

Дими пепелта
в пепелището
на душата ми,
болят раните,
живите въглени
на плътта ми…

Духът ми е
в хибернация,
цялата нация
хипнотизирана спи
и празнува
Деня на будителите,
спим
и сънуваме,
че сме живи…

Нощта се стича
по кожата ми –
лепкава пот
от минал живот,
от
пропуснати мигове,
от надежди,
станали минало,
преди
да се родят.

Скот
до
скот…

Хоризонтът
е сринат,
заринати
от
останки
на непожелано
щастие,
опустошени
делници,
пошли
мечти
и
блянове
за
битие,
малко
по-свежо
от стъпканите
зеленчуци
в копторите
на гетото,
в което
се лутаме
безпосочни…

Хоризонтът
отдавна
е сринат…

и някъде там,
където
трябва да бъде
небето,
в смачкан
станиол
тлее
клечка кибрит…

Не протестирам
срещу кибритената клечка
в смачкания станиол –
протестирам срещу
онези,
които ни казват,
че това са
слънцето
и небето…

Протестирам
срещу
спящите
хипнотизирани
самодоволници,
които вярват,
че Клечката е Слънцето
в небето…

Защото няма
по-лошо
от вярата
на спящите –
събудете се!

Не празнувайте!
Събудете се!
Бъдете!

01.11.19

| С етикет , | Вашият коментар

Бос

на баща ми

Бос.
Суха пръст.
Пепел и пясък.
Отсъствие.
Стъпва бос
по земята –
напукана,
напукани устни,
горчат…

Бос
с изгрева
и тревата,
която
го гали,
с мекота на коса.
Капки роса
се отронват,
мият жаждата,
мият кожата;
пият пиявици
кръв и вода…
Вият комари,
утро е,
хладно е,
лято е –
нощите бягат,
изтървали звездите си –
трохи от камъчета
по тревата,
чисти са,
гладните мравки
ги хапят
безсмислено…

Бос ходи по пясъка…
Пладне е.
Пръст и вода.

Краката му
парят –
твърди ходила,
подути глезени,
високи колена,
охлузени,
прасци като вретена,
бели бедра
се стичат
от крачолите,
бели рамена
носят главата му,
корона
от коса…
Бос ходи по пясъка,
потъва
в посоките,
бос…
без посока е.

Кожата му –
напукана, изпръхнала,
грапава – като гръб на гущер е;
изсъхнала,
кожата на ръцете
и дланите –
жадна е,
за докосване…

Кожата му,
под ризата,
скритата –
бяла е –
като девича гръд,
чиста е,
напращяла
и недокосната.

Косите му
лепнат по челото,
влажно е,
гладко е
още,
капки вода –
пот и роса,
стичат се
по наболата брада,
капят –
попиват някъде,
там –
където свършват
гърдите…

Костите му,
сухожилията,
мускулите –
скърцат –
като зъби,
когато искаш да крещиш,
но мълчиш…
Вените –
усукани пиявици
пият кръв, мият клетките, вият се –
като въжета,
бесят младостта…

Бос –
стъпва в пръстта,
пари му,
тревата, като със сабя
разсича плътта,
жари го,
няма роса,
няма е…
Тя,
без посока е…

Бос –
стъпва по пясъка,
заравя пръсти в земята,
потъва в нея до глезени –
водата е бяла,
разнежена,
вълната го гали,
ближе го –
попива дълбоко в кожата,
облива коленете му,
бялото тяло,
олекнало –
само кожа
над скелета…
Водата го милва,
като момиче е,
обича го,
облича му ризи с дантели,
водата,
като коприна – беси го,
Тя
не е с него.

Бос.
Вечер е.
Стъпва твърдо в пътеката,
твърда е –
камък и пясък, смесени.
Черно е.

Косата му лепне по челото –
още е тъмен перчема,
още е шлем над черепа,
още прилича на гривата,
в която се вкопчвах
някога,
някога –
по кея тичахме,
някога –
върху нея заспивах…

Бос…
Нощ е.
Краката му пускат корени,
пият сок от земята.
Стъпалата му пак са основите,
върху които ще стъпя –
за да догоня вятъра…

Публикувано в Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Като изсъхнал лист

Като изсъхнал лист

играя с вятъра

и бавно падам

към земята.

По пътя си те срещнах –

докоснах се

в ръката ти –

изсъхнал лист

в шушулка куха…

Изсъхнал лист,

изтрит от вятъра –

при полета

си към земята бленувам

пролет

и очакване…

Мъгла

да ме обвива –

като булка.

Снежинките

да се превръщат

във светулки –

в очите ти

да търся

цветовете ни…

Ще стопля

тишината ти,

ще бъда бяла –

като зима…

Ще те обричам –

като есен,

ще те наричам

мое щастие

и ще чертая

върху тялото ти

стъпки

като по празното

поле на Антарктида.

Ще дойде пролетта –

тогава листата ми

ще цъфнат във зелено

и птиците ще пеят

във косите ми

и пръстите ти

ще ни светят…

| С етикет , | Вашият коментар

Хайку 01.02.2019

нагоре

по ронлив планински хълм –

оздравяване

Публикувано в Хайку | Вашият коментар

Събудих се остаряла

разстоянията бягат

времето се скъсява –

бяга животът ми –

без пощада…

пищи мозъкът ми –

мисълта се разпада;

птица пощи

облаците

миговете

падат –

събудих се остаряла

| С етикет , | Вашият коментар

Неказани

Благодаря!

Габриела Цанева

Дните болят, като разкъсани вени,
зъбят се, плезят се – зли и студени;
думи пълзят и дращят в устата ти –
стипчиви, неказани и зелени.

Дишаш задъхано, крещиш без пощада –
сучеш езика си – нищо не става:
тропа по зъбите – като чук в брава;
дращиш лицето, скубеш косата –

дните болят – косатка на плажа…

View original post

| Вашият коментар