Последният скок

Днес прочетох в dir.bg още една статия за екзопланетите. Оказва се, че много близо до нас има земеподобни планети, на които би могло да има живот, подобен на нашия, на които би могло да има разум, какъвто бихме могли да разберем…

екзопланети

снимка: dir.bg


Първата екзопланета е открита през 1995 г… а този разказ написах 10 години по-рано…

ПОСЛЕДНИЯТ СКОК
Само този, който е виждал светлина, може да даде определение на Мракът… Или този, който е между Галактиките.
Само този, който е докосвал живи мъртъвци, може да даде определение на Ужасът… Или този, който сам е бил мъртвец.
Когато се събудиш и изсипеш погледа си в черното, и съскането на компютрите навлезе в теб; и илюминаторите бълват Нищото; когато се изправиш и видиш пред себе си стена; когато изкрещиш и чуеш ехото… и коленичиш, но няма пред кого; когато видиш светлина и не знаеш откъде е; и в мозъка ти идва някой и не знаеш кой е… – тогава викаш и не чуваш ехото, и съсъкът на живите машини спира. Тогава ти докосваш мъртъвците-хора… и падаш…
***
Сега, когато съм свободна да избирам заниманията си, реших да пиша. Всъщност, тази свобода е бездействие – всеки запълва с нещо своя страх. Но тази свобода е и очакване на неизвестното. Тя е и надпревара с времето.
Предстои ни най-големият скок…
Последният скок…
Изгревът… Очите ми плуваха в синьо… Недостижима синева. Изгревът – лилавата заря и червеното петно на Слънцето. Старата Земя – с кристалните си върхове от лед; Старата Земя с гори, с листа и светлина… Беден език. Осакатено съзнание, което долавя, докосва се но е неспособно на направлява, което се опитва да прозре, но е неспособно да промени… Бавно се променя всичко в нас… И този изгрев остава един и същ в паметта на компютрите и в паметта ми…

Аз гледах този изгрев и в онзи ден, когато щяхме де докоснем Земята, или тя да ни докосне – с излъчването си. Всички уреди бяха насочени към нея… И чакахме… “Тахис” летеше със сто хиляди км/сек към Слънцето. Не бързахме. Това беше краят на пътя. Нашето Слънце беше същото – съвсем обикновена звезда, в края на Галактиката си.
Сега е трудно да кажа каква точно бях тогава, какви бяхме ние. Твърде много събития отминаха – започнахме да мерим времето с промените. Сами не разбрахме кога въпросите закънтяха в празното пространство на черепите ни… откъде дойдоха съмненията… Промъкваше се вълнението в нашите програмирани мозъци…
Първият ден…
Пиша и съзнавам че това, което върша е противодействие на страха.
Някъде в нас нещо се пука…
Висим в пространството и чакаме. Разрушената ни психика има нужда от опора. Висим в пространството и адсорбираме енергията на звездите… Изродени останки на изчезнала раса…
Чакаме. И запълваме страха си с думи…
***
Някога нашият малък свят беше прекалено добре подреден – обмислен, разумен, програмиран – още на Земята, преди повече от четири милиарда години…
“Тахис” бил първият кораб, способен да се движи със скорост, близка до скоростта на светлината. По онова време в Слънчевата система имало три обитаеми планети – полюсите на Марс били засадени със зелени растения; Венера била “проветрена”… Луната отдавна била превърната в обсерватория и космическа площадка; Меркурий бил мина за редки метали… Тогава започвали и проучванията за използване на астероидите и за “приближаване” до газовите гиганти.
По времето, когато “Тахис“ бил построен, човечеството още не познавало собствената си звездна система.
Каква е била еволюцията на нашата цивилизация след излитането ни към Далечния Космос – не знаем. Твърде скоро сме изгубили Слънцето от погледа си… несъвършени уреди…
Астронавтите са знаели само целта на полета – откриване на Разум във Вселената и завръщане на Земята.

Пиша и мисля – това ли е бил краят на програмата? Завръщане… Но при кого?
Пиша и мисля – каква е била тяхната цел… те са знаели какво означават четири милиарда години…
Пиша и мисля… Защо беше необходима хибернация на екипажа, когато “Тахис” се забавяше и скоростта не можеше да ни запази от остаряване?
Защо проспахме междугалактичните пространства?
Защо компютрите и генетиците подбираха само онези генни комбинации, които бяха най-устойчиви на космическите мутации…
Защо са искали да ни запазят такива, каквито са били те, по времето, когато сме заминали…
Пиша и мисля – какво са искали те? Да научат има ли Разум във Вселената… Или да запазят себе си?
… Синева… и огнено кълбо. Морето и небето са слети в едно. Лъчите на Слънцето пробиват лепкавия въздух и прозрачните вълни. Екранът става зелен – водата оплътнява. Лъчите попиват в неподвижния ад на земната бездна. Става тъмно като в Космоса. От океанското дъно Слънцето изглежда по-далечно, отколкото от центъра на Галактиката… Бодната пустош навлиза през илюминаторите…
Пиша и мисля… Повече от четири милиарда години носим със себе си земните изгреви и земните залези, земните пустини и скали, земните гори и океани… Повече от четири милиарда години… Взирахме се в тях и се възпитавахме да бъдем земни граждани…
Пиша и мисля – повече от четири милиарда години изучавахме земна история… Цялата памет на човечеството е запечатана в паметта на компютрите ни…
Пиша и мисля. Защо?
Светът се рушеше, рушен от децата, които беше създал. Изяли Природата, която ги бе люляла в пазвата си през ранното им детство, човечетата вече изяждаха себе си. И още по-гладни ставаха… за власт и за кръв и за “още”. Натежал от омраза, светът се рушеше…
Пиша и мисля…
Някога… нашите мозъци бяха прекалено добре подредени – без опасност от изненади, ние вършехме точно това, за което бяхме създадени…
И все пак – въпреки всички програми, въпреки вложеният в нас стремеж към постигане на целта като единствен смисъл на съществуването ни, не открихме разум във Вселената.
… Пребродихме нашата Галактика, отидохме и в други светове… не бързахме, анализирахме перфектно постъпващите данни… обходихме видимата Вселена. И “по-нататък” нямаше… но Разум не открихме. И нас не ни откриха…
… Връщахме се – у дома. С повече въпроси и с по-малко отговори…

Пътувахме към Земята и чакахме срещата си с нея… Уредите ни мълчаха… “съвършените” уреди, с които открихме, че няма Разум във Вселената…
Наближавахме Земята. Слънцето все по-силно светеше… почти така, както е светело преди четири милиарда години. Летяхме към центъра на системата – следи от разумна дейност нямаше. Астероидите бяха по местата си – недокоснати. Марс беше мъртъв – прашна пустиня.
Страхувахме се да погледнем Земята – фанфари нямаше да има.
Синята планета изплува на хоризонта – все още синя.
Луната беше осеяна с кратери.
Информацията от Земята беше категорична – там разум нямаше… И следи от разум – нямаше.
Не я отминахме, както бяхме отминали толкова други планети, устремени към нашата цел… Тя беше нашият дом… затова изпратихме космически капсули с хора…
… Слънцето се издигаше над хоризонта. Лъчите му заливаха в светлина върховете на планините, после доловете, после вълните. Очите ги следваха – вместо камери. Това беше първият земен изгрев, който видяхме. Тогава разбрахме тяхната цел. Те бяха успели – да консервират света си такъв, какъвто бе бил – за четири милиарда години. И нас да запазят – отломка от него… и да ни върнат… за ново начало…

Отлетяхме..
За първи път мълчанието на Космоса ни се стори страшно. Законите на гравитацията ни отхвърлиха далеч от пределите на нашата звездна система. Летяхме към периферията на Галактиката – без цел.
Промяната настъпваше незабелязана.
Започнахме да мислим.
Започнахме да се бунтуваме.
Започнахме да обвиняваме нашата мъртва цивилизация, която бе успяла да ни запази от Времето… и от себе си…
Не можехме да платим цената.
Обвинявахме – за самотата, на която бяхме осъдени.
Обвинявахме – за програмираността, която ни бе наложена.
Обвинявахме я – за ненужността на полета – нашата цивилизация, обрекла ни на една цел за една вечност.
Без право на еволюция.
Без право на промени.
Без право на свобода.
Без право на НЕ.

Пътувахме към края на Вселената… освободени от всички стари цели… Времето изчезваше; програмите не действаха; организацията рухна…
Тогава осъзнахме себе си… Когато “назад” и “напред” нямаше, а имаше само “сега”. Когато нямаше “Слънце”, “Земя”, “Млечен път” и имаше само “тук”… Безкрайно пространство, в което няма посоки…
Разбягваща се Вселена…
Достатъчно ли е веществото ти, за да те събере отново в онази точка, от която започва историята ни… Разбягваща се Вселена… Ще стигнат ли атомите ти, за да затворят твоя цикъл… Разбягваща се Вселена? Или пулсиращо сърце?
Това бе въпросът. Намирането на отговора му стана нашата цел…
Тогава намерихме себе си.

Целият хоризонт е залят в светлина. Планетата изгрява, отразила звездата си. Огромният й диск ни заслепява. Наситеното черно на небето избледнява. Само назъбените ръбове на кратерите изсичат отломки мрак.
Камерите снимат – черно небе и бледи съзвездия, хилаво Слънце, изгубило лъчите си върху тази захвърлена планета… последното убежище… Взираме се за последен път в познатата Вселена – с очите и с телескопите си. Камерите снимат и компютрите запаметяват това, което ние ще изгубим.

Сега ни предстои най-големият скок. Последният скок… Оня, който ще ни отдели от Вселената.
Ще ни пусне ли тя, тази последна родина сега, когато станахме по-бързи от нея? Ще ни пусне ли да достигнем преди нея границата с Нищото?
… Или, летейки по-бързо от светлината, ще върнем времето назад…
1985 г.

откъси, „Треви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.

Posted in Белетристика | Tagged , , | Вашият коментар

Още – за гнева, убитите горяни, държавните отличия и мълчанието…

Наскоро публикувах гневно есе, във връзка с посмъртното удостояване на 30 убити горяни с третия по степен орден в хералдиката на държавата ни – „За гражданска заслуга“. Сред тях бе и сестрата на баба ми – Цветана Стефанова Попкоева /Чалъкова/…
… Написах, че гневът ми не е от вчера… Не е.
Точно половин живот се опитвам да разпукам тишината.
Ето първият ми вик, хвърлен срещу стената на мълчанието…

05.01.1991

Протегнах ръка към първия брой на вестник “Демокрация” за 1991 г., за да видя какво пише в нашия вестник. Очите ми пробягаха по заглавията и се спряха най-долу – “Свободата – тя е всичко”. Помислих си – “свободата – да, тя е всичко”. И продължих да чета. “Отива си една невероятна година. Толкова много неща се промениха. Толкова много хора се превърнаха в личности.” Чета – изречения, които самата аз бих написала, които много хора биха написали. Изречения, изразяващи това, което преживяхме и което мислим. После се препънах. И ме заболя – “Завиждал съм единствено на чехите за 68-ма и на поляците за времето, когато създаваха великото сдружение “Солидарност”, на робите, изплували макар и временно от мрака, който ние не напуснахме, почувствали макар и незадълго опияняващата светлина. И даже не помислях, че е възможно да го доживея, то да стане и у нас.” Помислих си – докога? Докога все на другите ще завиждаме – за стандарта им, за свободата, или за смелостта им? Докога ще се самоунижаваме? И продължих да чета – като мазохист – нашия вестник. “Комунизмът изглеждаше непоклатим и страшен.” Думи, които бих написала, които много хора биха написали. И после пак се препънах – от болка. “Щях да умра като роб, без да узная поне за ден, поне за час какво е свободата. Нямаше да видя и моя народ в друго състояние освен като робски народ.”
Господин Коруджиев, на колко години сте?
Аз съм на 26 и допреди 400 дни наистина дори за час не бях познала свободата, но знаех, от 20 години знам, че моят народ не е робски народ. Знам, че комунистите не са унищожили душевно моя народ. Знам, че между 1876 и 1990 има и една друга година и тя е 1951. За нея завиждам, г-н Коруджиев, на българите, които са я преживели. Завиждам и на онези, които не са я преживели, на онези, които са били убити заради глътката свобода, която са поели.
Затова пиша това отворено писмо. За да знаят – червени и сини, да знаят българите – че не са роби. Защото една лъжа, повторена сто пъти става истина. А тази лъжа, че сме робски народ, най-робският от робските народи на Източна Европа през последните 45 години, се повтаря твърде дълго.
Вкъщи, на стената, виси портрет на момиче. Откакто се помня – виси. Преди 20 години, на гробището, когато запалих три свещи над гроб с двама мъртъвци, разбрах кое е това момиче. Момичето без гроб, от което са останали няколко ученически снимки и една смъртна присъда. Тогава, на гробището, господине, бях на 5 години. И истината, че за 1 май 1952 година е била изпълнена една смъртна присъда не ми бе спестена. Не така се възпитават роби, господине. И не роби са били тези, които през 1949, 1950, 1951 са се опитвали да възстановяват опозицията в България.
Много страшни страници от социалистическата ни история се отвориха през тази година. Много спомени прочетохме в печата. И филми видяхме напоследък – за лагерите и лагерниците. Като удар с чук по главите ни бяха тези откровения – за преживения ужас в Белене, в Ловеч, в Скравена. Като удар с чук по главите ни беше картата на България с телената мрежа и с лагерите. Истината за невинните, случайно попаднали там е едната истина. Но това не е цялата истина.
Защото затворите и лагерите на социалистическа България са били пълни и с хора, които не са били “случайно” там. Те са били пълни и с “виновни”. С виновни пред социалистическите закони и прокурори. С виновни, които са искали свобода и демокрация. И не само са искали. Затворите са били пълни с виновни, които са се борили за свобода и демокрация, които са се борили против комунизма – с думи, с хляб и с оръжие. И те не са били роби. И са били първите. Първите в Източна Европа. Защото годините са били 1950-1951. За тях знам аз. Защото момичето, чийто портрет виси вкъщи, на стената, е сестра на баба ми. И на 25 април 1952 г. е навършило 23 години и е било осъдено на смърт и убито не защото е било роб.
Не съдя тези, които не знаят. Не мога да съдя и тези, които знаят, но мълчат. Аз не искам повече да мълча.
20 години стигат. Аз не искам повече една лъжа да се превръща в истина пред очите ми. Защото лъжата, че сме роби, не ни е полезна. Тя е полезна на тези, които искаха да ни направят роби.
Разтворете архивите на специалните съдебни състави за периода 1950-1952. Аз прочетох само три обвинителни акта – по делото на Околийския акционен земеделски център 1 – дело, по което са осъдени основателите на нелегалната опозиция в Русе. И по дела №44/1951 и №180/1951 – дела, по които са осъдени десетки хора, борили се за демокрация. Аз съм русенка и прочетох за тях. Но не само в моя край е имало такива процеси, защото не само в моя край хората не са били роби. Аз знам това, за него пиша – нека други пишат за другите.
А свободата – да, тя е всичко.
Габриела Цанева, София

© в-к „Демокрация”, бр. 36 /12.02.1991 г.,
© „Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

Posted in публицистика | Tagged , , | Вашият коментар

За убитите горяни – или най-високото държавно отличие, или – минута мълчание…

Гневна съм.

И причините за гнева ми са много, и не са от вчера.

Вчера, когато баща ми получи покана от председателя на „Съюза на репресираните от комунизма – памет” да присъства, заедно със свои близки на „тържествено връчване на посмъртни отличия за горяни, дали живота си в борбата срещу мракобесния болшевишки режим след 09.09.1944 г.” Писмото продължава така: „Сред тях е и Вашата родственица Цветанка Цанева” и т.н. и т.н.

Поканата идва от тези, по чиято инициатива е стартирана законовата процедура за награждаване с държавно отличие. Но, всъщност, те не знаят кого точно награждават. „Родственицата” на баща ми Цаньо Цанев, „Цветанка Цанева”, е сестра на неговата майка. Вярно, тя е известна с много имена – Цена Чалъкова, Цветанка Стефанова, Ценка Георгиева, Цветана Попкоева…

%d0%b0%d0%ba%d1%82-%d0%b7%d0%b0-%d1%81%d0%bc%d1%8a%d1%80%d1%82-%d1%86%d0%b5%d0%bd%d0%b0

В регистъра за умиранията от 1952 г. е записано – Акт за смърт на Цена Стефанова Чалъкова, родена на 19 април 1929 г., умряла на 25 април 1952 г. в 23 часа и 30 минути…. смъртта е последвала в следствие на изпълнена смъртна присъда… Починалият е дъщеря на Стефан Георгиев поп Коев и Велика Иванова Христова… Е, както и да гледаме, не е Цанева…

Потърсих в Държавен вестник указа на президента, с който са наградени убитите горяни.

Не го намерих.

В сайта на българското правителство намерих кратко съобщение от заседание, проведено на 23.11.2016 г. – „30 УЧАСТНИЦИ В ГОРЯНСКОТО ДВИЖЕНИЕ СА ПРЕДЛОЖЕНИ ПОСМЪРТНО ЗА УДОСТОЯВАНЕ С ОРДЕН „ЗА ГРАЖДАНСКИ ЗАСЛУГИ”.

Сред наградените, видях името само на една жена, Цветанка Георгиева-ЧОЛАКОВА…, дори не „ЧАЛЪКОВА”.

Кого награждават? Знаят ли, кого награждават?

Гневна съм, защото дори имената на героите, които получават държавно отличие, не се знаят от тези, които ги предлагат за награда… не се знаят и от тези, които им дават наградата…

Как да очакваме, че имената на героите ще станат знайни за обществото?

Как да очакваме, че обществото ще оцени живота и саможертвата им…

И съм гневна.

Защото орденът „За гражданска заслуга”, според хералдиката на държавата ни / ЗАКОН ЗА ОРДЕНИТЕ И МЕДАЛИТЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Обн. ДВ. бр.54 от 13 Юни 2003г., доп. ДВ. бр.86 от 30 Септември 2003г., изм. ДВ. бр.43 от 22 Май 2004г., изм. ДВ. бр.32 от 19 Април 2011г.,/ е третият по старшинство орден /чл.2, ал.2, т.3/. Да се даде този орден за граждански заслуги на жив човек е добре – това е признание за делата му и стимул за граждански активно поведение и нови граждански заслуги в бъдеще; да се даде посмъртно за граждански заслуги на лице, което след като е извършило граждански значими дела, е починало в леглото си с мисълта за добре изживян живот, също е добре – почита се делото и паметта на такъв човек.

От друга страна – да се награди за граждански заслуги с третия по степен орден човек, който е бил убит в защита на идеала си, който е идеал и на обществото, което го награждава, е меко казано, подигравка. За горяните, убити в сражение, или при изпълнение на смъртна присъда, единственото достойно отличие е орден „Стара планина с лента”.

Според чл. 4, ал.1 „С орден „Стара планина“ се награждават: 1. български граждани – държавни глави и ръководители на правителства, министри, политици, обществени дейци, културни дейци, военни лица и представители на духовенството, които имат изключително големи заслуги към Република България”. Видно от  чл.2, ал.2 Орден „Стара планина“ е с лента и без лента: 1. с орден „Стара планина“ с лента се награждават държавни глави, министър-председатели, а в изключителни случаи и български граждани; на наградените се връчва и звезда на ордена.

Според мен, случаят е изключителен, защото горяните, воювали със слово и оръжие срещу комунистическия режим и в защита на демократичните ценности и дали живота си в тази борба, са сред българските граждани с изключително големи заслуги към Република България.

Ако законът не предвижда посмъртно да се дава този орден, отговорът ми е само един – законите се пишат от тези, които дават ордените – ако искат да почетат паметта на героите, нека да променят законите.

Гневна съм.

Защото тези, които днес раздават ордените и правят законите се опитват да измият ръцете си, хвърляйки огризки на гладното за справедливост общество. Най-непростимото на сегашните управляващи не е това, че са бивши комунисти и мутри, а това, че се маскираха като „десни”, „сини”, „демократични” и по този начин дискредитираха, подмениха и унищожиха тези понятия и идеи. Време е да се покаже какви са.

Е, може би съм много крайна, но гневът ми не е от вчера.

Моята битка за осветяване на комунистическото минало, на истината за лагерите, затворите и горянскто движение започна много отдавна – през лятото на 1990 г., след загубата на първите демократични избори. Тогава, за четири месеца се срещнах с много хора, минали през чистилището и ада на комунизма и участвали в горянското движение… Тогава написах първата си книга – „Миналото в мен”, която посветих на сестрата на баба ми ЦВЕТАНА СТЕФАНОВА ПОПКОЕВА /ЧАЛЪКОВА/… и на всички мъртъвци без гробове…

%d0%b2-%d0%ba-%d0%be%d0%b3%d0%bd%d0%b8%d1%89%d0%b5-1991

Гневна съм, защото имената на героите потъват в забрава, а предколедно и предизборно властниците се кичат с тяхната гибел… и така погребват идеалите им.

Защото – за мъртвите герои – или най-високото държавно отличие, или – минута мълчание…

Аз предпочитам второто…

pam-antikomunizm

И не присъствах на награждаването.

Прочетох краткото прессъобщение в сайта на Президента на Републиката…

 „Малцина са оцелелите, повечето загиват в битките или са заловени и убивани без присъда.”

И отново съм гневна.

От „зората на демокрацията” се повтаря мантрата „убивани от комунистите без съд и присъда”… „без съд и присъда”… „без присъда”…

Не. Участниците в горянското движение не са били убивани без съд и присъда. Жертвите на комунистическия режим не са били просто убивани, затваряни, изтезавани… Те са били осъждани на смърт, на затвор… на живот без бъдеще.

cenka

Волното или неволно използване на това словосъчетание – „без съд и присъда”, без съд, без присъда… втълпяването му в общественото съзнание е опит да се оневини държавната машина на Народна Република България. Това е опит да се внуши на обществото, че горяните, земеделците-николапетковисти и другите „врагове на народната власт” са станали жертва на издевателства от страна на отделни хора – някои, завладени от мъст, други – превишили правата си, трети – просто садисти…

Време е да се каже – НЕ. Държавата е убивала гражданите си. Българските народни съдилища са осъждали на смърт и са убивали инакомислещите. Законът на тоталитарната държава ги е убивал.

И всеки опит да се скрие държавата зад нейните мракобесни послушници е опит да се оневини тази държава. Това е опит да се осъди „оръдието на престъплението”, а не престъпникът.

Не се питам защо е така. Отговорът е очевиден, но никой не иска да го види.

И съм гневна.

Габриела Цанева

Posted in есе, публицистика | Вашият коментар

Високосният ден

Тихо изтича високосният ден –
компенсацията на календара,
дарът на природата.

Тиха тъга тъче примки
по бузите –
миглите
заприличаха на бесилки.

Posted in Поезия | Tagged , | Вашият коментар

Неделя…

Неделя…
Крепост,
пост и бягство;
капсула
със тишина,
шина за счупена
душа
и самоличност…
отдалеченост,
безвремие,
без личност…
Затворени очи –
без памет и лъчи…
Зареян остров,
остър връх,
от който светът се
вижда отдалече –
чезнещ, чужд.
Неделя…
Вплетени сме –
очи и пръсти и ръце…
целебни мигове
на споделена самота…
И пак сме същите –
само дето
животът се раздвои
и тече по различни пътеки;
тъче различни съдби –
бих ги изтръгнала –
и двете…
Вплетени сме,
двете.
И всички дни са Неделя…

Posted in Импресия, Поезия | Tagged , , | Вашият коментар

Ято в небето

Ето – есен е, есен е…
Не. Само птичи криле…
Крил… блести върху вълните –
и те, като разпиляна
пяна се стопяват във брега…
Гарвани, вместо чайки грачат…
Чаткат с клюнове и чакат –
морето да изхвърли скъпоценност…
Носталгия в нощта се впива.
Ваяния от звездопади
пъдят сивината в здрача на ума ми.
Мир търся в умореното си тяло.
Лодка сред безкрая…
Раят падна с трясък.
Съкровищата на духа са разпилени.
Пили се впиват в тишината,
тъкат отровни нишки.
Кипи Вселената – оплетена
надежда виси разкъсана…
Напред се взирам – търся брод, изход…
Ходя – върху прекършените ти ръце…
Цената на познанието, на живота –
тази тегоба ли тежи над теб, това ли искаш, мамо?
Можеш ли да пребродиш Вселената?
Тази, в която спят умовете ни?
Нищо… Гледам очите ти – умни са, бистри са –
само лъчи –
чисти слънца – гледаш ме, галиш ме, мамиш ме…
Шемет… Толкова далеч ли отиде,
та не си струва завръщането?
Ето, идва денят,
ятото отнесе
есента,
тази година отмина…
Надежда???

Posted in Импресия, Поезия | Tagged , , | Вашият коментар

Година

Мина
година.
Връщам ти
тялото –
силно и здраво.
Къде е душата ти,
мамо?
Къде скиташ,
скитнице?
Къде е сърцето ти?
Къде са очите ти?
Зениците ти –
пак са еднакви;
ирисите – кръгли,
широко отворени,
любопитни.
Какво гледаш,
мамо?
Прекрасна си,
изящна си.
Ръцете ти –
нежни и силни,
топли и гладки;
нозете ти –
истински
стъпили на земята,
впили се,
слели се
с пода…
Главата си вдигна високо…
Очите ти –
къде бягаш, мамо?
Къде е душата ти,
къде я изгуби…
Къде те изгубих?
Къде е душата ми?
Къде я изгубих?
Къде се изгубих?
Все по-малко остава
от мен –
все по-малко –
изчезвам в стените…
Събирам трохите
от дните ни –
не могат да напълнят
и шепа,
не могат да нахранят
врабче…
Шепна думите,
които ще те събудят…
Чакам утрото,
не новия ден –
денят
ще е същият –
Ято в небето…

Posted in Импресия, Поезия | Tagged , , | Вашият коментар