Юпитер

ЮПИТЕР, танка проза

1.

Само звездите светят над крайбрежната алея. Търся Юпитер. Близко над хоризонта e, едър – като забравена свещ.
Съжаляваме, че сме забравили бинокъла и няма да видим най-голямото приближаване на гиганта до Земята за следващите 70 години. Чудим се дали бихме видели Галилеевите спътници, ако не бяхме забравили бинокъла…

И тогава виждам килната табела сред билбордовете, приканващи туристите към „най-голямата 5G мрежа“ за бързо споделяне на селфита…
„Поглед към Сатурн с научен телескоп. Ще видите планетата с пръстените“… До нея – голям лъскав цилиндър, /1600 мм х 400 мм, както по-късно видях/ насочен по-високо над хоризонта от Юпитер, някъде към звездите. 800 пъти по-близо до Вселената.

Дребен човек стои до телескопа и показва с лазерна писалка Сатурн на група тийнейджъри, които се разбягват, когато разбират, че трябва да си платят, за да погледнат през окуляра. С бърза крачка се отправят към кръчмата в дъното на алеята.
Спираме, заедно с младо семейство. Детето тича към катерушката в пясъка.

– Виж, виж лазера, дето чичкото го държи – бащата се опитва да привлече вниманието на сина си към тъничката светлинка, забита в небето, но малчуганът вече е на весилката и светът за него е свършил там.

– А Юпитер? Виждат ли се Галилееви спътници? – чувам се да питам.
Човекът, малко учуден, ме поглежда.

– Сатурн е по-интересен, по-красив е. Виждат се пръстените… – казва.

– Не, Юпитер! – упорствам както никога – Днес Юпитер е най-близо до Земята, за следващите 70 години… – гласът ми е увиснал…
Този факт трябва да е достатъчен, за да направи Юпитер най-важен сега, без обяснения.

– Мога да насоча телескопа към Юпитер, но той е просто пъстър диск, дори Голямото червено петно не се вижда…
Нетърпелива съм. Ти си до мен и усещам недоумението ти:

По-добре да видим Сатурн. – казваш в ухото ми, но човекът с телескопа те чува.

Ако искате, ще ви покажа и двете планети! 20 лева за двамата, за двете планети…
Толкова невероятно евтино се оказа най-голямото пътешествие в живота ни.

търкулна се Юпитер –
пъстра монета върху
покривката на небето
разбулвам
облаците му

2.

– Фокусирайте фино, ще забележите спътниците като звездички…

три свята като
бисерни зрънца
в мидата на окуляра –
колко далеч
остава Вселената

Дъхът ти, полъх на бриз в гърба ми. Нетърпелив си, но чакаш моето лутане и своята планета. Говор на различни езици се разсипва по тъмата на пътеката…
После окото на машината се обръща нагоре, нагоре.
Вдишвам дълбоко – водорасли и пясък.

като сомбреро
на пияница
Сатурн се подпира
на пръстена си
от обръчи…

Ти ме поправяш:

– като дебело дете,
което върти обръч
на кръста си…
целият свят дебелее,
докато иска да отслабне

Бавно вървим към хотела, преяли.
Хубаво е да преяждаш понякога с неповторимото.

Публикувано в Танка, Танка проза | С етикет , | Вашият коментар

За Салвадор Дали и изложбата „Материализация на сюрреализма“

Като естествено продължение на темата за визуалното творчество на Федерико Гарсия Лорка следва изложбата „Материализация на сюрреализма“, представяща  68 оригинални творби на Салвадор Дали от едноименната частна колекция „Кесаури“ в Русенската градска художествена галерия /12 юли – 26 октомври 2022 г./.

Куратори на изложбата са Василий и Александър Кесаури и директора на галерията Елена Великова.

Желанието ми да я посетя и да се докосна до онова „истинско“ – творбата, която пази следата на автора в себе си, бе парещо, ярко, преследващо. Фактът, че ще видя оригинали на Дали, както и кръглата годишнина от разстрела на Вапцаров ме провокираха да избера Лорка за представяне в рубриката „Незаглъхващи гласове“.

И сега, докато пиша, не заглъхва гласът на мой приятел, любител на живописта: „Дали?! Не ходи на изложбата, само ще си загубиш времето. Нищо истинско няма да видиш.“

Любезната забрана на уредника да се снима в залите, освен за „селфи“ или „снимка за спомен“ оформи вида на тази публикация. В нея ще видите само „снимки за спомен“, както и снимки на изложбата, свалени от интернет.  Оттам са и информационните текстове, които копират обяснителните бележки, съпътстващи изображенията.

Творбите са обособени в пет тематични раздела, като заемат две от помещенията в галерията.

Раздел 1Портфолио „Сюрреалистични цветя“. Съставена е от 15 сюжета, нарисувана от Салвадор Дали и публикувана през 1980 г. от Издателства Graphiques Internationales със заглавия – псевдолатинските имена, създадени от капитан Мур и отпечатани под литографията. Хелиогравюра и щамповане върху много тежка хартия Arches с воден знак „Arches France“.

Дългогодишен колекционер на научни книги и редки илюстрации, Дали пресъздава някои от любимите си цветя, като ги обединява с познати символи, наблюдавани в голяма част от творчеството му.

Изложба "Материализация на сюрреализма" - худ. Салвадор Дали, снимка на Г. Цанева
Изложба „Материализация на сюрреализма“ – худ. Салвадор Дали, снимка на Г. Цанева

Впечатляващи гравюри! Цветята – изящни, пищни, приемат неестествени, смесени форми, преплетени с анимистични елементи.

Тук виждаме не обикновеният, плосък литографски отпечатък, а релефно изображение на акцентираните от автора еле-менти. Напластени цветове дават плътност на фигурите, а като фон виждаме щрихи, сякаш нанесени от дете с флумастер. Това ли е автентичният почерк на художника?

Изложба "Материализация на сюрреализма" - худ. Салвадор Дали, снимка от интернет
Изложба „Материализация на сюрреализма“ – худ. Салвадор Дали, снимка от интернет

Докосването през времето?!

Макар и представени като „първи раздел“, цветята са разположени във втората зала и посетителят вече е имал възможност да разгледа:

Раздел 2Портфолио „Дванадесетте апостоли или рицарите от кръглата маса“.

Поредицата е изключително важна за Салвадор Дали. Създадена през 1977 г., тя е плод на години вътрешно търсене на Бога. Дали винаги се тревожи от темите за греха, срама, вярата. Цикълът от легенди за рицарите на кръглата маса разказва историята на безупречните в мислите и делата си участващи в търсенето на Светия Граал – чашата, в която Йосиф от Ариматея събира кръвта на Исус Христос.

Именно тези чисти човешки качества и желание за подвизи и мъченичество в името на идеалите и вярата обединяват за Дали 12-те апостоли и 12-те рицари от кръглата маса. За да подчертае уникалността на литографията, той украсява изображенията със златни точки и тънка златна рамка.

Изложба "Материализация на сюрреализма" - худ. Салвадор Дали, снимка на Г. Цанева
Изложба „Материализация на сюрреализма“ – худ. Салвадор Дали, снимка на Г. Цанева

Разположени в първата зала, пръв досег на зрителя с твореца, отпечатъците от този раздел не са така пищно-впечатляващи като „цветята“. Литографиите са плоски, издържани в основните цветове – синьо, жълто и червено. Фигурите изглеждат небрежно надраскани, изкривени; проводници на страдание и копнеж. Не могат да се оприличат или асоциират с 12-те апостоли, каквито сме свикнали да ги виждаме в нашите православни храмове, нито –каквито ги намираме в католическите катедрали. Те не са и онези, от картините на ренесансовите майстори. Просто – кълбо от линии и емоции, които трябва да дадат визуалното присъствие и на една рицарска епопея. Грижливо замислени, грижливо направени, пазени. И бездушни.

Раздел 3Портфолио „Бенвенуто Челини“. Салвадор Дали създава тази фанта-стична поредица от 16 илюстрации за „Автобиография на Бенвенуто Челини“ през 1945 г., докато живее в Съединените щати.

Изложба "Материализация на сюрреализма" - худ. Салвадор Дали, снимка на Г. Цанева
Изложба „Материализация на сюрреализма“ – худ. Салвадор Дали, снимка на Г. Цанева

Идентичността на Бенвенуто Челини, като основна фигура на Ренесанса, е близка до Дали, той е вдъхновен от историите за живота му и неговото творческо наследство.

Ако някога сте си задавали въпроса – какво е онова, което прави един художник велик, или – какво е онова, което прави от един модернист художник /в частност, Дали/, то тази поредица дава отговора. Всяка една от 16-те рисунки е шедьовър. Беше ми трудно да се откъсна от тях; бях всмукана в плоското им пространство. И не мислех – могат ли да се нарекат оригинали. Те са красиви, с класически пропорции и композиция; имат характер, който отличава всяко изображение от останалите, и който прави от всички една общност, която допълва и пресъздава гениално гениалността на Челини, неговото време и творчески път.

Раздел 4Цикъл от илюстрации към „Старецът и морето“ от Ърнест Хемингуей (1974). Салвадор Дали се среща с Ърнест Хемингуей. Като сюрреалист, Салвадор Дали третира поетичната истина на текстовете на Хемингуей не като илюстратор, а като мистик. Той се приближава до мистика на борбата между човека и рибата не като агонизираща драматургия на победа и поражение, а по-скоро като подсъзнателни фигури, жестове и символи, които се настаняват в полетата на неговия свят на мечтите. Линейното изкуство и високото ниво на концентрация отличават всеки офорт със студена игла. Дали съчетава творбите си с поезията на Хемингуей.

„Старецът и морето“ – противоречива творба. Жестока в своята простота. Която оставя след себе си пустош. Офорт. Техника, която дори само със своето наиме-нование кореспондира с текста на Хемингуей. След „силната вода“ остават черните улеи, в които кърви мастилото. И върху плътта на белия лист остава скелета на линиите, издълбани с твърдия връх на иглата. Цвят няма. И битката е няма. Само загатнати очертания на вкопчени силуети. Две възрастни жени се снимат върху отраженията на стъклата пред графиките. Няма място за мен и снимката липсва.

Раздел 5Други произведения на Салвадор Дали, сред които:

– Барелефи „Плодородие“ и „Ева Спациале“.

– Дизайнерски работи: гоблени, меню; серигра-фии върху коприна; етикети от поредицата „MOUTON ROTHSCHILD“ (Салвадор Дали, Жорж Брак, Андре Масон, Леонор Фини); комплект карти за игра на Дали, сребърна скулптура – барелеф.

Изложба "Материализация на сюрреализма" - худ. Салвадор Дали, снимка от интернет
Изложба „Материализация на сюрреализма“ – худ. Салвадор Дали, снимка от интернет

Онова, което ме впечатли от този раздел, бе един пробен отпечатък за серията „Сюрреалистични цветя“. Именно този бял лист, върху който изпъкваха очертанията на фигура ми показа изкуството на литографския образ.

И точно чрез него досегнах художника през времето. Едно чисто докосване, празно съзнание, като след сън без сънища, в което се отразява притаеното несъзнавано.

За мен бе непонятно, обаче, защо наред с него бяха изложени пъзел /по картина на художника/ и тесте карти, с които бил играл.

Една от най-известните картини, които свързват Дали с философията и естетиката на сюрреализма и е емблематична за неговото творчество е „Великият мастурбатор“, рисувана през 1929 г. Казват, че отразявала противоречивото отношение на автора към половия акт между мъжа и жената.

Великият мастурбатор - худ. Салвадор Дали
Великият мастурбатор, худ. Салвадор Дали

В изложбата е представен гоблен, изработен под надзора на автора по модел на тази картина. Дали този гоблен може да бъде наречен „оригинал“?! Аз лично, не го възприех така.

Изложба "Материализация на сюрреализма" - худ. Салвадор Дали, снимка от интернет
Изложба „Материализация на сюрреализма“ – худ. Салвадор Дали, снимка от интернет

Не като оригинали, а като комерсиализация и профанизация на изкуството въз-приех и други от експонатите, като напр. лимитирани серии отпечатъци върху коприна, т. е. копринени кърпи, които някога били раздадени на гостите при откриването на някаква рекламна кампания на дизайнерски стоки. Това е моето усещане и моето разбиране на обикновен консуматор на изкуство, с което не искам да обвързвам никого.

Но тези предмети размиха общото ми впечатление от изложбата.

Когато си тръгвах, за мен Дали не беше онзи, от сънищата. Сюрреализмът, струящ от простите снимки и репродукции на негови картини, които можем да намерим в интернет и различни арт каталози, или на които можем да се насладим, виждайки ги върху стените на откровено комерсиални пространства като офиси и заведения, умря в изложбената зала.

Не съжалявам, че я посетих. Не си изгубих времето. Просто – сънищата са, за да бъдат сънувани. И аз ще остана при „моят“ Дали, наслаждавайки се на откъсва-нето от гравитацията в този толкова бленуван от мен „марсиански“ пейзаж:

Слоновете - худ. Салвадор Дали
Слоновете – худ. Салвадор Дали
Публикувано в Есе, Рецензии | С етикет , , , , , | Вашият коментар

Другото лице на Лорка

Ако Федерико Гарсия не беше поет, щяхме ли да сме чували за художника Лорка?

Този въпрос не излиза от ума ми, откакто прочетох в биографията му, че бил, освен поет, виртуозен пианист и художник. Пред „художник“ няма определение, но знаем, че е бил в кръга на Салвадор Дали. И, простете, не мога да избягам от словесното изкушение – дали Дали му е дал тласък, за да започне да търси графичното изображение на виденията и терзанията си, можем ли да търсим паралел в техните визуални изяви?

Без съмнение, Лорка не е поет и художник като Тарас Шевченко, при когото е трудно да се даде превес на значимостта и приноса му за някое от двете изкуства, в областта на които твори. Лорка е поет, за когото рисунката е просто онова, което остава след „края на изречението“, което е „отвъд изречението“. Или е нещото, което не може да се изрази с думи.

Онези цвят, форма, движение, жест, които остават отвъд посланието и възприятието със своята многозначност.

Цвят и форма виждам в горното изображение, но в следващите – властващи са жестовете. Самотност и безпомощност.

Изящество и благородна същност, сърдечност, желание за съпричастност.

Приличат на детски рисунки.

Палатки сред пустиня. На преден план човек с увиснали ръце. На пиедестал ли е, или – обесена. Или и двете?! Финият рисунък на палатките контрастира с по-небрежното изпълнение на фигурата.

Същото противопоставяне при следващата рисунка: от една страна е сивият фон, надраскан като че с неуверена, неумела ръка; от друга страна – внимателното изпълнение на фигурата, с нейната вътрешна емоционална неуравновесеност.

Една илюстрация на душевното състояние на своя автор. Личността се абстрахира от средата, само за да събере в себе си противоречията на света вън. Лорка търси обяснение за отчуждението и самотата, за разрива на личността с нейното социално обкръжение

И тук виждаме същия жест, дори лицето с неговото изражение на вглъбена от-даденост, зад която прозира страданието на неудовлетвореността.

Луната подсказва мечтание, а мастилницата върху масата – стремеж към визуално-графично изразяване – чрез думи, щрих, дихание… Но луната е и отчаяние, отдалечаване и липса.

Китарата почва

да плаче.

……………..

Китаро.

Сърце смъртоносно ранено

с пет меча…

Музиката е част от живота и поезията на Лорка, тя е и негово живописно послания. „Китарата“ – тема и наименование на горното изображение върху килим. 

Музиката е едновременно радост и съзерцание. А темата за самотността остава.

Намерих в мрежата и ще представя два негови автопортрета. Единият, условно мога да нарека „Човек и природа“; вторият е рисуван през 1929 г., по време на пребиваването на поета в САЩ.

Видно е агресивното вплитане на елементите на средата в личността. И страданието, и своеобразното единение. Но, докато в първия случай доминиращ е образът, който поглъща, преработва и връща онова, което е получил, то при втория имаме един смазващ личността пейзаж, който изсмуква духовността, но който все пак не е успял да асимилира всички форми и да ги превърне в геометрични линии.

Двойственост, породена и пораждаща сблъсъци на различни нива и в различни плоскости.

Една симбиоза на предходните изображения е следващото – тук имаме едно-временно градът и брегът, и човекът, на кръстопът – между двете стихии – на цивилизацията и природното, или между собственото си вътрешно, неразгадано Аз.

Двойственост… Но не двуличие. Просто – личността търси своето истинско лице. Или се разпада, или се разраства?! Все едно – това, което се случва е рядко, неестествено, непонятно. И една изплъзваща се ръка, зов за съпричастност, който остава безответен и скрит.

Това е една закачка, ведрост и страх от потъване. Защото телата са под водата и получават под вълните воали на медуза – с всичките значения и натоварености на думата-понятие. А чайките са горе, далеч в простора, горе…

Същият раздвоен в същината си образ, но рисунката е различна. Тук фонът е излишен, а акцентът е върху лицата. Само с контур, те са почти разпознаваеми, като портрети.

Вече няма сливане на две лица, на две личности, тук налице е раздвоението.

Клоунът и неговата маска. Ранимата тъга зад професионалната усмивка. Не, не на клоуна. Обществото изисква от всеки увереност в социалната роля, която му е наложена.

Но лицемерни ли сме с маска? Или тя е щит, зад който пазим съкровената си същност. Падналата маска. Разкриване на истинското ни лице, или оголване на личността до кост…

Този път зад маската се крие приятелско лице.

Завършваме разказа си за визуалните опити на Лорка с портрет на Салвадор Дали. Две сложни личности. Едно болезнено приятелство. Или – само голото лице зад маската…

Публикувано в Есе | С етикет , , , | Вашият коментар

Разпадане

кратер след обстрела –
по ръбовете
глухарчета и теменуги

Събличам кожите си –
голи същности.
Една по една
застават пред мен.
Все по-безволеви,
все по-безструктурни –
разпадане.
Падение,
пропадане.
Не битие,
а спомени, които чезнат
в разкашканата слуз на мозъка.
Останаха ли?
Петна
по безприютна
памет.

Ентропията ме изяжда,
разгражда
изтъканото от мен пространство,
понася ме в стрелата-влак на времето
към избеляващия край
на познаваемата същност…

И ставам предварителен свидетел
на разпадането на Вселената.


сред изстрелите –
песен на дрозд…
пърха надеждата

Публикувано в Импресия, Поезия, Хайку | Вашият коментар

Разслоени светове

Ти облече тялото ми
върху себе си,
обличам дрехите ти –
сняг и свила
е магистралата към теб.

Всяка нощ заспивам,
застигат ме незапомнени сънища
и кошмари,
пари
сланата,
в която потъвам –
все по-дълбоко в небитието падам,
пропадам
и търся забрава за изхода.

Паралелни Вселени…
Пътищата се разслояват
и не зная по кой вървя.
Само се надявам,
че в небитието си
ти вървиш по всичките
и е все едно по кой ще тръгна,
за да се срещнем.

И ми е все едно –
в тази ли,
или във всичките паралелни вселени
разслоените пътища
ще се слеят
в единствения,
който има значение.


в замръзнала локва
войнишки ботуш –
лицето на войната


Утрото винаги
е разкъсване на целостта
на континуума на времето.
Утрото лепне
от сънища, страх, разцепление.

Утрото…
Ще дойде ли утрото-спасение?!

Публикувано в Импресия, Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Следобедът клони към Залез

Следобедът клони към Залез.
Бледнеят цветовете на тревите
и тихичко заспиват в изнемога,
затварят чашки, впиват се в очите ми
и хоризонтът пада.

Светът хищно пълзи, пъпли, протяга безструктурни пръсти
към гърлото и краката ми.
Душа се и падам.
Къде е главата ти, приятелю?
Моята се търкулна в прахта,
очите ми оцъклени гледат небето – като врата.
Вратата на врата ми зее безгърлена, олющена, изплезена,
гола кост стърчи, забита в гръбнака.
А той, гръбнакът ми – настръхнал трънак
върху гладката плът на пустиня е.

Къде е главата ти, приятелю?
Аз взех моята, изтупах я от мръсотията,
оправих й перчема и без да гледам очите си –
завъртях я обратно на шията.
Обратно вървя
и броя
изтърваните мигове.
Не, не онези, „екзистенциалните“,
в които живеем завинаги.
А онези,
в които грешим.
Тялото ми, обезмислено крачи напред,
към нови предели, към нови мечти –
счупени мачти
на заседнали кораби /ние нямаме кораби –
небето ръми/.
Зомбирани,
с малтретирани мисли
безоки, безгледни мълчим.
И търчим /по чужди команди/
и търпим /кой до когато отпадне/…
Ти крачиш до мен, стигнал предела си,
и викаш в ухото ми,
а гласът ти е чужд.
Нищо твое няма в теб, приятелю –
пръст при пръст, плът при плът.
Потънал дълбоко в безструктурна паст,
главата се смила далеч от врата ти,
смалила е вече ума, безструктурна власт
засмуква втечненото тяло…
Хелицерите на паяка ти ме болят.
Вадя ги от кожата, която се разпада –
приличат на тръните от гръбнака ми
/но те са си мои – хелицерите на паяка ти ме болят/.
Следвам стъпките ти, приятелю,
стъпвам в тях – но главата ми
си е моя.
Обърната наопаки, гледа назад… и да мога, не мога
да викам с твоя чужд глас.
Свободното слово – онова, което искаме да слушаме
и чакаме да чуем
се лее, като порой смила
всяко възвишенийце по пътя си
и оставя чисти и гладки следи, по които да крачим,
да грачим
и да пълзим.
Всеобщият хор заличава следите
на новините,
те не ни интересуват –
искаме да знаем какво ще ни кажат,
че означават…
не фактите,
не случките,
а онова, което онези, които слушаме ще ни кажат, че се крие зад тях.
И ние вярваме,
че нищо не се случва.
Или пък – че идва краят на света.
Не, не – това бе вчера.
А днес – обречени сме:
да сме все най-зле;
най-бедни,
отритнати,
несретни…
Не, не –
най-зли,
продажни, лицемерни,
подметки нечии,
проводници на чужди интереси…
Вървя до теб, приятелю,
а ти вървиш по мен
и крачките ни смесват се.
И виковете ти фучат в ушите ми.
И недоволството ти е така ужасно истинско
и мое,
така наистина заслужено и чисто…
Но твое ли е,
мое ли е?
Нечие ли е?!
И случва ли се?
Истина ли е,
или една привидност?!
Вървим,
мълвим
мълчим…
Посоката ни – същата.
Ти гледаш все напред, /където ти е казано, че е напред/
аз гледам пътя в крачките зад нас,
където погледът ми пак
събира камъчета-мигове.
А смисълът отдавна е избягал.

Война на истини и полуистини –
студът пълзи по вените,
не ни убива –
със нея свикнали отдавна вече
сме.
Война на нищо и спасение –
как всичко скучно и банално е,
преживяно
и преживяно вечер.

Следобедът клони към Залез.
Бледнеят цветовете на тревите.
И чакам, Слънцето да падне,
и да го ритам като тлъста мръсна топка,
попила кръв и плът, попила цялата история
на дивите, безмозъчни човечета,
ламтящи само за все повече –
димяща топла кръв и козина…

Публикувано в Импресия, Поезия | С етикет , | Вашият коментар

За „Тясна пътека през душата и света“ на Димитър Анакиев

„Тясна пътека през душата и света“ на Димитър Анакиев е една наистина стойностна творба – красива като литература, честна като гражданска позиция и много информативна като фактология, но може би най-важното, най-ценното – с един уникален дух, който доближава читателя да автентичната японска естетика, философия и до онова, неуловимото, което прави Япония именно Япония, но й дава и ново, съвременно и общочовешко лице.

Преди около година името на Димитър Фочеров Анакиев се открои във фейсбук групите за хайку поезия на български език. Негови публикации се появиха и в някои наши периодични издания. Порази ме дълбокото му познаване на тематиката и начинът, по който излага и защитава позициите си – едновременно аргументиран и отривист, категоричен и дълбоко искрен. Във всяка негова дума прозира човешката му същност, но и една завидна ерудиция и култивирана източна чувствителност.

Казаното по-горе за коментарите му по дискутирани теми още по-плътно се отнася за неговите авторови творби, чрез които често се аргументира.

Неговите хайку имат онова изумително качество, което отличава истинското, неподправено изкуство от имитацията, а именно – не се нуждаят от анализ и литературоведска дисекция, за да бъдат онова, което са.

Всеки един от хайбуните, включен в сбирката е своеобразен диалог с читателя и с вътрешното Аз на поета. Писани в различни периоди, творбите са обединени от ярката гражданска позиция на автора, съчетана с типично далекоизточна естетика. Понякога съзерцателното начало и медитативното самовглъбяване преминават през мисловната сфера на автора и ни поглъщат, друг път вътрешната полемика взривява жанра, за да ни изправи пред грозното лице на днешния ден. Но във всички случаи оставаме в изящната постройка на хайбуна, изграден от Димитър Анакиев, за да усетим с всичките си сетива тясната пътека през душата и света.

Публикувано в Рецензии | С етикет , , | Вашият коментар

За изложбата „Душата на дървото“

Една изложба, в която се вплитат много изкуства – дървените скулптури на Таня Иванова Цанова и пастелните рисунки на Александра Ивойлова, чиято еманация прелива в нейните хайку и стихове, в които се отразява душата на природата. Експозицията е организирана в двете помещения на Галерия-книжарница София Прес /ул. „Славянска №29/ и е отворена за посетители от 27 май до 10 юни.

Още първото съприкосновение с творбите кара посетителя да остави външния свят вън от ума си и да потъне във формите и очертанията на Дървото.


Авесалом, худ. Александра Ивойлова

Душата на дървото ни посреща фронтално, изкарана вън от контекста на клоните, тя вие, изтръгвана ежедневно от дървесните стволове, отсичани клони, изпепелени гори. Душата на дървото стене и моли – да бъдем добри.

Десет миниатюри, всяка с отделно лице, цвят, индивидуалност, зад която можем да усетим и белезите на сградите, и променливостта на сезоните и стихиите…

Те дават облика на нашата, човешка среда, на отпечатъкът ни върху природата. И някъде тук, върху първия сняг, през мъглата, ще видим и птичите стъпки по пейките…

И още там виждаме и „истинските“ жилки на дървото, онези, в които някога са текли жизнените му сокове – изваяни и извадени на преден план от ръцете на скулптора, който им дава ново начало, нов път в небитието след смъртта на ствола.

image

Благовещение, Таня Иванова Цанова


Тук отново стигаме до двузначното усещане за природа и изкуство на Александра Ивойлова, за да осмислим целия спектър на внушенията, чрез които сме подвластни на природните промени. Уловените мигове на хайку, които рефлектират в изображения върху хартия.

*

дърво

пред моя прозорец

от него изгревът извира

*

расте пред мен

дръвчето – учи ме

на търпение

*

пролетен полъх

тишината ражда

новата си музика

*

цъфнала вишна

любовни думи

забравени

*

порой

побеляха

сенките на вишните

*

окапал липов цвят

три циганки на зазоряване

премитат лятото

*

навлизаме от сянка в сянка

под старите чинари –

от храм във храм

*

в тополата

златен вятър

този октомврийски следобед

*

лист след лист

пожарите на есента

угасват

*

първи сняг

на пейката в парка

птичи следи

За мен тези стихове, поставени като част от експозицията имат различен смисъл от оня, който биха имали само като поетично-медитативно преживяване; тук те са ключ към вътрешния свят на художника, но и към света през неговия поглед, към света вън.

Ето какво споделя Александра Ивойлова: „Всяко дърво със своя характер, със своята „личност“, към чийто изказ се стреми изграденият образ. Пролетната светлина и очакването във възраждащата се природа, ярките багри и екзотика на лятото, зрелостта на многоликата есен преди черно-бялата зимна графика… Вятърът, реката, морето, здрачът, слънчевият ден – там са дърветата, там е дървото, индивидуално, единствено сред останалите.

Експресия на един дъх или рисунък, който търси детайла, просто щрих или наслагване на пластове в дълбочина, препокриващи се – като всичко, което се натрупва във времето. Експерименти с нови техники и възможности на материала – сух пастел върху хартия. Целта е резонанс в мисълта и емоциите на зрителя. Още един жест в духовното пространство на човека“.

image

Есен винаги, Ал. Ивойлова


Трудно е да се говори за рисувалната техника в едно експозе, което не дава възможност на четящия да види непосредствено щриха, наслагването на цветовете, „дъхът“ на ръката и вятъра на замаха, с който пастелът моделира образа върху хартията. И все пак – не може да не усетите спокойствието на есента, онова безвремие, което носи цвета на листата, паяжинната нишка, уловила слънцето и полумрака между стъблата…

Или фантазията на зимата, оставила само очертанията на клони и стволове, и на сухата земя между тях.

image

Фантазия с дървета, Ал. Ивойлова


И сенките, породени от надигащата се мъгла, която ще се превърне в слана и суграшица.

image

Сезони на вятъра, Ал. Ивойлова


Истинското докосване до Александра Ивойлова може да се постигне само чрез нейните „движещи се“ дървета.

image

Сезони на вятъра-2, Ал. Ивойлова


В тях бушуват бури, и ако след това има миг на съзерцание, то това съзерцание е продукт на отминалата буря.

image

Край Дунав, Ал. Ивойлова


Нека се спрем и на усещането за река, вода и утро – зараждане, отмиране и есен. Защото, не само вятърът е въплъщение на движението, но и водата – другата стихия, която вае земята, а оттам – и дърветата, и кръговрата…

image

Усещане за река, Ал. Ивойлова


image

Тишината на есента, Ал. Ивойлова


По-различна в своите послания е Таня Иванова Цанова. За нея Дървото е същността на живота, строителят на Земята – такава, каквато е днес – като планета, и като Дом на човечеството. В него е душата на човечеството, закодирана като традиция, мъдрост, хармония и любов.

image

Златна сенчица, Таня Иванова Цанова


В това изображение любовта е закрила и нежност, а всяка следа на длетото е ласка, но и пътечка в плътта на материала, който не е мъртъв, а е продължението и душата на новата форма.

Художничката споделя, че „Дървото на живота“ е вечен символ от древността до днес. „Без него земята би се превърнала в пустиня. Както човекът, така и дървото се ражда, живее и умира. Народът често сравнява дърветата с хора: „Майчица – златна сенчица”, „Крушката не пада по-далече от дървото”, „Дърветата умират прави” и т. н. Дървото вдъхновява поети и художници със своята жизнена сила, от дърво са изграждани олтари на църкви, то е възпято в много песни. В моите скулптури от дърво откривам заключените в него образи, те изобра-зяват майчинството, любовта, но и страданието, вик за помощ, който отсеченото дърво отправя към хората.

Отсеченото дърво се преражда в топлината на огъня, и в изкуството. Нека да го съхраним!“

Много топлина съхраняват скулптурите на Таня Иванова Цанова! И това не е само топлината на изкуството, но и струящата от него човечност, изразена като емпатия.

image

Ранена птица, Таня Иванова Цанова


Раната на разцепения дънер се превръща в рана на изобразеното – болката на дървото се процежда през болката на ранената птица, за да достигне зрителя и да закове своя вик в душата му.

И, преди да стигнем до онази съпричастност, която ни подтиква към нещо повече от сливане с емоционалното състояние на другия или от когнитивното разбиране на проблема му, нека отново погледнем към дънера, превъплътил се в животно:

image

Тюлен на брега, Таня Иванова Цанова


Усещането за безпомощна тромавост, за уязвимост и жертва връхлита зрителя. Тюлен на брега, или дървесен корен в прибоя. Изящното полиране придава блясък на дървесината, като мокра кожа.

Фигурите от експозицията имат и друго послание, те ангажират далеч отвъд свързаността ни с природата и отговорността ни за планетата и нейното бъдеще. Да, „отвъд“, защото основното послание е към Днес. А само ако спасим Днес, ще можем да се погрижим за далечното Утре.

Тук и днес срещаме бежанците – ужасът и любовта, и същата онази уязвимост на жертвата, и същата болка – на скупчени, вкопчени едно в друго тела, които в своята заедност получават утеха, и сигурност и бъдеще… Но остават самотни, изолирани, страдащи, ако не бъдат откъснати от своите изгорели храмове, ако не бъдат приети и не получат своя нов Дом…

Пространството на галерията остава наситено с емоцията на посланията.

image

Бежанци, Таня Иванова Цанова


image

Дом, Таня Иванова Цанова


Вербални и знакови, обемни и двуизмерни, те оставят в съзнанието в своята цялост и вплетеност, в своята красота и безбрежност.

image

Изгреният храм, Таня Иванова Цанова


Таня Иванова Цанова изведе бежанците от опожарения храм и им даде дом в дома си. И това тя направи извън изложбената зала, отвъд – в реалния живот.

И това излизане на изкуството отвъд рамките на херметизма на Храма; вкарването му в Дома е нещото, което може би ще ни преведе от Днес към Утре. Ще ни даде онова, истинското, от което се нуждаем след годините на изолация, причинена от пандемията, след десетилетията изолация, вследствие глобалната мрежа, след дехуманизацията, която ежедневно преживяваме вследствие на това, че сме човеци, тровени от внушения и пропаганди, изгубили изконните си корени и чувства, и съзнание.

Габриела Цанева, сп. „Картини с думи и багри“, брой 2/2022

Публикувано в Рецензии | С етикет , , , | Вашият коментар

За „Търсачи на надежда“ на Цонка Великова

Голяма привилегия е, ако човек има възможността да бъде един от първите читатели на нова книга! Още повече – да надникне в пространството на нейното раждане/изграждане.

Имах това щастие с последната книга от трилогията за „Търсачите…“[1] на Цонка Великова –„Търсачи на надежда“!

Без тегобата на ангажимента на редактор, рецензент или издател, а просто като читател, аз виждах как третата част от замислената пред години трилогия събира своите истории, а  всяка от тях е толкова топла, човечна, истинска и мъдра. Едновременно продължение на предходните два тома – като жанр и изказ, като авторови търсения и път към възможните отговори, но и носеща своя характерен оттенък – надеждата, в противовес на късмета и щастието. Защото, за разлика от другите две категории, които в сърцевината си отразяват едно постигнато състояние, факт, преживяване, то надеждата е стремеж, и мечта и невъзможност, но и е път към онова, което желаем, често единственият, който можем да следваме.

*

Днес разгръщам скрола на електронното издание, за да видя готовата книга на издателство „Фараго“, София, 2022 г., излязла преди дни под редакцията на Иванка Попова-Велева. Много красиво оформена, изящна. Всяка страница води към следващата, всяка стъпка следва предходната, всяка графика води и подсказва смисъла на поредната история.

Книгата съдържа 34 кратки поучителни разказа и една новела от пет глави. Онова, което отличава тази последна част на трилогията е, че всеки разказ завършва с афоризъм. Той извежда основната идея на творбата, но и само по себе си е бисер в жанра на кратките форми – „крилати фрази“.

*

Не е лесно да се коментират притчите-приказки на Цонка Великова. Защото – както и да се опитваме да ги определяме и класифицираме, те остават уникални и неповторими като стил и дух. Един ярък знак за принадлежност към своя автор – съвременен разказвач, който с присъщата си иносказателност успява едновременно да приближи миналото към днешното, както и да отправи днешното към надвременното, към общочовешкото колективно преживяно, което ще гради морала на днешното и на бъдните поколения.

Неслучайно рецензентът на книгата Красимира Каракостова казва за авторката, че: „Йерархи­ята на духовните й ценности започва от етиката в човешките взаимоотно­шения и завършва с моралното възмез­дие на космичния порядък.“

Щастлива съм, че като пръв читател както на книгата, така и на отделни нейни разкази направих съпричастни към раждането на тази цялостна, дълбокостойностна творба и читателите на сп. „Картини с думи и багри“, които имаха възможността да прочетат в аванс както анонсът ми за нея в брой 4/2021, така и някои от тях (в бр. 4/2021 и бр. 1/2022).

Нека пожелаем на книгата и нейния автор много успехи и лек път към Читателя!


[1] Другите две книги са „Търсачи на късмет“ на изд. „Архимед“, С., 2017 г. и „Търсачи на щастие“, която излиза през 2020 г. отново със знака на изд.„Фараго“, С. и под редакцията на Иванка Попова-Велева.

Публикувано в Рецензии | С етикет , , | Вашият коментар

За „Дом“ на Тамара Турлюн

Тамара Турлюн – едно напълно непознато име сред ценителите на изкуството в България. Името на една млада художничка от Украйна, направила своя избор – да остане в родината си, за да подкрепи народа си в най-тежките дни на физическо и морално насилие, дни, в които на пръв поглед изглежда, че надеждата е стъпкана от танковете и разстреляна от ракетите на агресора, но и дни, в които маските на окупатора окончателно падат, за да открият грозното лице на една вековна имперска завоевателна политика.

Тамара Турлюн е в едно от бомбоубежищата на Киев, които хиляди граждани са превърнали в свой дом, а тя превръща кътче от него в класна стая, където продължава да преподава на своите ученици рисуване, апликация,  живопис… и устойчивост.

*

Проектът „Дом“ представя ежедневната артистична практика на Тамара по време на войната, един вик за осъзнаване на невъзможната реалност, но и за сливането й с живота, с убеждението за победата му над смъртта и унищожението и със стремежа към заедност с цялото човечеството, способно на емпатия и ангажираност срещу насилието. Един вик, ярък знак за съществуване – на изкуството и надеждата – дори там, където изглежда невъзможно да бъдат намерени.

Изложбата „Дом“, представена в столичната галерия Музей „Борис Христов“  е арт проект, създаден именно там, в бомбоубежището, в което тя се опитва да съхрани сакралното усещане за дом, за нормалност и надежда чрез своето изкуство и гражданската си позиция. 

Куриран е съвместно от Нана Мелконянц, Ксения Талалай и представители на музея.

Тамара Турлюн – изложба „Дом“ – плакат


В Европейската нощ на музеите, 14 май, изложбата е открита с пряко видео обръщение на художничката, запис на което продължава да звучи в залите за посещение.

*

След преодоляването на мерките за сигурност, посетителят влиза в уютния вестибюл на музея и е поканен да слезе надолу, по стръмно тясно стълбище. И остава запленен от гласа и вербалното послание на Тамара – едно съвсем младо момиче, което гледа на своята лична трагична семейна история и на избора на своя народ – да се противопостави на агресора дори с най-ценното – невинния живот на децата. Тя е от Донбас и изборът й, както и изборът на стотици хиляди нейни сънародници е белязан душевни и физически рани. Но е направен, преживян и неотменим.

Експозицията е аранжирана в три малки зали и съдържа общо 30 експоната – 28 картини-апликации, едно пано и естетически подредените дървени фигурки – играчки, изработени от художничката и нейните ученици, приходите от които са предназначени за фондация „Върни се жив“ в подкрепа на украинската армия.

Опустошени гнезда, като домовете на украинците от окупираните територии. Ще се завърнат ли птиците? Ще цъфнат ли отново цветя?

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


В ракетните кратери намираме отговорите. Защото цветята цъфтят.

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


Самотно-обрулени….

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


Или разточително-напористи…

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


Натежали от смърт и от скръб…

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


Възстановяването на усещането за дом може да отнеме години, така както са необходими години, за да порасне едно дърво от развалините, зейнали за миг.

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


Промяната на разрушението е неизбежна, необратима. Но не е присъда, не е край – а само начало на нещо различно.

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


И това личи от изобилното разнообразие в тези черно-бледи форми, в неизкоренимото чувство за пролет – бодлива и непредсказуема в своето великолепие.

*

За мен посещението на тази скромна изложба бе именно това – връщане на усещането за пролет.

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


Щастлива съм в своята възкръснала цялост и благодарна на Тамара затова, че изпод отломките на разрушения си свят тя върна цвета на моя свят.

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


Всеки посетител може да отнесе със себе си и една от дървените играчки – принос към фонда „Върни се жив“, в подкрепа на който работи Тамара Турлюн.

Габриела Цанева, сп. „Картини с думи и багри“, брой 2/2022

Публикувано в Публицистика, Рецензии | С етикет , , , , , | Вашият коментар