За „Тясна пътека през душата и света“ на Димитър Анакиев

„Тясна пътека през душата и света“ на Димитър Анакиев е една наистина стойностна творба – красива като литература, честна като гражданска позиция и много информативна като фактология, но може би най-важното, най-ценното – с един уникален дух, който доближава читателя да автентичната японска естетика, философия и до онова, неуловимото, което прави Япония именно Япония, но й дава и ново, съвременно и общочовешко лице.

Преди около година името на Димитър Фочеров Анакиев се открои във фейсбук групите за хайку поезия на български език. Негови публикации се появиха и в някои наши периодични издания. Порази ме дълбокото му познаване на тематиката и начинът, по който излага и защитава позициите си – едновременно аргументиран и отривист, категоричен и дълбоко искрен. Във всяка негова дума прозира човешката му същност, но и една завидна ерудиция и култивирана източна чувствителност.

Казаното по-горе за коментарите му по дискутирани теми още по-плътно се отнася за неговите авторови творби, чрез които често се аргументира.

Неговите хайку имат онова изумително качество, което отличава истинското, неподправено изкуство от имитацията, а именно – не се нуждаят от анализ и литературоведска дисекция, за да бъдат онова, което са.

Всеки един от хайбуните, включен в сбирката е своеобразен диалог с читателя и с вътрешното Аз на поета. Писани в различни периоди, творбите са обединени от ярката гражданска позиция на автора, съчетана с типично далекоизточна естетика. Понякога съзерцателното начало и медитативното самовглъбяване преминават през мисловната сфера на автора и ни поглъщат, друг път вътрешната полемика взривява жанра, за да ни изправи пред грозното лице на днешния ден. Но във всички случаи оставаме в изящната постройка на хайбуна, изграден от Димитър Анакиев, за да усетим с всичките си сетива тясната пътека през душата и света.

Публикувано в Рецензии | С етикет , , | Вашият коментар

За изложбата „Душата на дървото“

Една изложба, в която се вплитат много изкуства – дървените скулптури на Таня Иванова Цанова и пастелните рисунки на Александра Ивойлова, чиято еманация прелива в нейните хайку и стихове, в които се отразява душата на природата. Експозицията е организирана в двете помещения на Галерия-книжарница София Прес /ул. „Славянска №29/ и е отворена за посетители от 27 май до 10 юни.

Още първото съприкосновение с творбите кара посетителя да остави външния свят вън от ума си и да потъне във формите и очертанията на Дървото.


Авесалом, худ. Александра Ивойлова

Душата на дървото ни посреща фронтално, изкарана вън от контекста на клоните, тя вие, изтръгвана ежедневно от дървесните стволове, отсичани клони, изпепелени гори. Душата на дървото стене и моли – да бъдем добри.

Десет миниатюри, всяка с отделно лице, цвят, индивидуалност, зад която можем да усетим и белезите на сградите, и променливостта на сезоните и стихиите…

Те дават облика на нашата, човешка среда, на отпечатъкът ни върху природата. И някъде тук, върху първия сняг, през мъглата, ще видим и птичите стъпки по пейките…

И още там виждаме и „истинските“ жилки на дървото, онези, в които някога са текли жизнените му сокове – изваяни и извадени на преден план от ръцете на скулптора, който им дава ново начало, нов път в небитието след смъртта на ствола.

image

Благовещение, Таня Иванова Цанова


Тук отново стигаме до двузначното усещане за природа и изкуство на Александра Ивойлова, за да осмислим целия спектър на внушенията, чрез които сме подвластни на природните промени. Уловените мигове на хайку, които рефлектират в изображения върху хартия.

*

дърво

пред моя прозорец

от него изгревът извира

*

расте пред мен

дръвчето – учи ме

на търпение

*

пролетен полъх

тишината ражда

новата си музика

*

цъфнала вишна

любовни думи

забравени

*

порой

побеляха

сенките на вишните

*

окапал липов цвят

три циганки на зазоряване

премитат лятото

*

навлизаме от сянка в сянка

под старите чинари –

от храм във храм

*

в тополата

златен вятър

този октомврийски следобед

*

лист след лист

пожарите на есента

угасват

*

първи сняг

на пейката в парка

птичи следи

За мен тези стихове, поставени като част от експозицията имат различен смисъл от оня, който биха имали само като поетично-медитативно преживяване; тук те са ключ към вътрешния свят на художника, но и към света през неговия поглед, към света вън.

Ето какво споделя Александра Ивойлова: „Всяко дърво със своя характер, със своята „личност“, към чийто изказ се стреми изграденият образ. Пролетната светлина и очакването във възраждащата се природа, ярките багри и екзотика на лятото, зрелостта на многоликата есен преди черно-бялата зимна графика… Вятърът, реката, морето, здрачът, слънчевият ден – там са дърветата, там е дървото, индивидуално, единствено сред останалите.

Експресия на един дъх или рисунък, който търси детайла, просто щрих или наслагване на пластове в дълбочина, препокриващи се – като всичко, което се натрупва във времето. Експерименти с нови техники и възможности на материала – сух пастел върху хартия. Целта е резонанс в мисълта и емоциите на зрителя. Още един жест в духовното пространство на човека“.

image

Есен винаги, Ал. Ивойлова


Трудно е да се говори за рисувалната техника в едно експозе, което не дава възможност на четящия да види непосредствено щриха, наслагването на цветовете, „дъхът“ на ръката и вятъра на замаха, с който пастелът моделира образа върху хартията. И все пак – не може да не усетите спокойствието на есента, онова безвремие, което носи цвета на листата, паяжинната нишка, уловила слънцето и полумрака между стъблата…

Или фантазията на зимата, оставила само очертанията на клони и стволове, и на сухата земя между тях.

image

Фантазия с дървета, Ал. Ивойлова


И сенките, породени от надигащата се мъгла, която ще се превърне в слана и суграшица.

image

Сезони на вятъра, Ал. Ивойлова


Истинското докосване до Александра Ивойлова може да се постигне само чрез нейните „движещи се“ дървета.

image

Сезони на вятъра-2, Ал. Ивойлова


В тях бушуват бури, и ако след това има миг на съзерцание, то това съзерцание е продукт на отминалата буря.

image

Край Дунав, Ал. Ивойлова


Нека се спрем и на усещането за река, вода и утро – зараждане, отмиране и есен. Защото, не само вятърът е въплъщение на движението, но и водата – другата стихия, която вае земята, а оттам – и дърветата, и кръговрата…

image

Усещане за река, Ал. Ивойлова


image

Тишината на есента, Ал. Ивойлова


По-различна в своите послания е Таня Иванова Цанова. За нея Дървото е същността на живота, строителят на Земята – такава, каквато е днес – като планета, и като Дом на човечеството. В него е душата на човечеството, закодирана като традиция, мъдрост, хармония и любов.

image

Златна сенчица, Таня Иванова Цанова


В това изображение любовта е закрила и нежност, а всяка следа на длетото е ласка, но и пътечка в плътта на материала, който не е мъртъв, а е продължението и душата на новата форма.

Художничката споделя, че „Дървото на живота“ е вечен символ от древността до днес. „Без него земята би се превърнала в пустиня. Както човекът, така и дървото се ражда, живее и умира. Народът често сравнява дърветата с хора: „Майчица – златна сенчица”, „Крушката не пада по-далече от дървото”, „Дърветата умират прави” и т. н. Дървото вдъхновява поети и художници със своята жизнена сила, от дърво са изграждани олтари на църкви, то е възпято в много песни. В моите скулптури от дърво откривам заключените в него образи, те изобра-зяват майчинството, любовта, но и страданието, вик за помощ, който отсеченото дърво отправя към хората.

Отсеченото дърво се преражда в топлината на огъня, и в изкуството. Нека да го съхраним!“

Много топлина съхраняват скулптурите на Таня Иванова Цанова! И това не е само топлината на изкуството, но и струящата от него човечност, изразена като емпатия.

image

Ранена птица, Таня Иванова Цанова


Раната на разцепения дънер се превръща в рана на изобразеното – болката на дървото се процежда през болката на ранената птица, за да достигне зрителя и да закове своя вик в душата му.

И, преди да стигнем до онази съпричастност, която ни подтиква към нещо повече от сливане с емоционалното състояние на другия или от когнитивното разбиране на проблема му, нека отново погледнем към дънера, превъплътил се в животно:

image

Тюлен на брега, Таня Иванова Цанова


Усещането за безпомощна тромавост, за уязвимост и жертва връхлита зрителя. Тюлен на брега, или дървесен корен в прибоя. Изящното полиране придава блясък на дървесината, като мокра кожа.

Фигурите от експозицията имат и друго послание, те ангажират далеч отвъд свързаността ни с природата и отговорността ни за планетата и нейното бъдеще. Да, „отвъд“, защото основното послание е към Днес. А само ако спасим Днес, ще можем да се погрижим за далечното Утре.

Тук и днес срещаме бежанците – ужасът и любовта, и същата онази уязвимост на жертвата, и същата болка – на скупчени, вкопчени едно в друго тела, които в своята заедност получават утеха, и сигурност и бъдеще… Но остават самотни, изолирани, страдащи, ако не бъдат откъснати от своите изгорели храмове, ако не бъдат приети и не получат своя нов Дом…

Пространството на галерията остава наситено с емоцията на посланията.

image

Бежанци, Таня Иванова Цанова


image

Дом, Таня Иванова Цанова


Вербални и знакови, обемни и двуизмерни, те оставят в съзнанието в своята цялост и вплетеност, в своята красота и безбрежност.

image

Изгреният храм, Таня Иванова Цанова


Таня Иванова Цанова изведе бежанците от опожарения храм и им даде дом в дома си. И това тя направи извън изложбената зала, отвъд – в реалния живот.

И това излизане на изкуството отвъд рамките на херметизма на Храма; вкарването му в Дома е нещото, което може би ще ни преведе от Днес към Утре. Ще ни даде онова, истинското, от което се нуждаем след годините на изолация, причинена от пандемията, след десетилетията изолация, вследствие глобалната мрежа, след дехуманизацията, която ежедневно преживяваме вследствие на това, че сме човеци, тровени от внушения и пропаганди, изгубили изконните си корени и чувства, и съзнание.

Габриела Цанева, сп. „Картини с думи и багри“, брой 2/2022

Публикувано в Рецензии | С етикет , , , | Вашият коментар

За „Търсачи на надежда“ на Цонка Великова

Голяма привилегия е, ако човек има възможността да бъде един от първите читатели на нова книга! Още повече – да надникне в пространството на нейното раждане/изграждане.

Имах това щастие с последната книга от трилогията за „Търсачите…“[1] на Цонка Великова –„Търсачи на надежда“!

Без тегобата на ангажимента на редактор, рецензент или издател, а просто като читател, аз виждах как третата част от замислената пред години трилогия събира своите истории, а  всяка от тях е толкова топла, човечна, истинска и мъдра. Едновременно продължение на предходните два тома – като жанр и изказ, като авторови търсения и път към възможните отговори, но и носеща своя характерен оттенък – надеждата, в противовес на късмета и щастието. Защото, за разлика от другите две категории, които в сърцевината си отразяват едно постигнато състояние, факт, преживяване, то надеждата е стремеж, и мечта и невъзможност, но и е път към онова, което желаем, често единственият, който можем да следваме.

*

Днес разгръщам скрола на електронното издание, за да видя готовата книга на издателство „Фараго“, София, 2022 г., излязла преди дни под редакцията на Иванка Попова-Велева. Много красиво оформена, изящна. Всяка страница води към следващата, всяка стъпка следва предходната, всяка графика води и подсказва смисъла на поредната история.

Книгата съдържа 34 кратки поучителни разказа и една новела от пет глави. Онова, което отличава тази последна част на трилогията е, че всеки разказ завършва с афоризъм. Той извежда основната идея на творбата, но и само по себе си е бисер в жанра на кратките форми – „крилати фрази“.

*

Не е лесно да се коментират притчите-приказки на Цонка Великова. Защото – както и да се опитваме да ги определяме и класифицираме, те остават уникални и неповторими като стил и дух. Един ярък знак за принадлежност към своя автор – съвременен разказвач, който с присъщата си иносказателност успява едновременно да приближи миналото към днешното, както и да отправи днешното към надвременното, към общочовешкото колективно преживяно, което ще гради морала на днешното и на бъдните поколения.

Неслучайно рецензентът на книгата Красимира Каракостова казва за авторката, че: „Йерархи­ята на духовните й ценности започва от етиката в човешките взаимоотно­шения и завършва с моралното възмез­дие на космичния порядък.“

Щастлива съм, че като пръв читател както на книгата, така и на отделни нейни разкази направих съпричастни към раждането на тази цялостна, дълбокостойностна творба и читателите на сп. „Картини с думи и багри“, които имаха възможността да прочетат в аванс както анонсът ми за нея в брой 4/2021, така и някои от тях (в бр. 4/2021 и бр. 1/2022).

Нека пожелаем на книгата и нейния автор много успехи и лек път към Читателя!


[1] Другите две книги са „Търсачи на късмет“ на изд. „Архимед“, С., 2017 г. и „Търсачи на щастие“, която излиза през 2020 г. отново със знака на изд.„Фараго“, С. и под редакцията на Иванка Попова-Велева.

Публикувано в Рецензии | С етикет , , | Вашият коментар

За „Дом“ на Тамара Турлюн

Тамара Турлюн – едно напълно непознато име сред ценителите на изкуството в България. Името на една млада художничка от Украйна, направила своя избор – да остане в родината си, за да подкрепи народа си в най-тежките дни на физическо и морално насилие, дни, в които на пръв поглед изглежда, че надеждата е стъпкана от танковете и разстреляна от ракетите на агресора, но и дни, в които маските на окупатора окончателно падат, за да открият грозното лице на една вековна имперска завоевателна политика.

Тамара Турлюн е в едно от бомбоубежищата на Киев, които хиляди граждани са превърнали в свой дом, а тя превръща кътче от него в класна стая, където продължава да преподава на своите ученици рисуване, апликация,  живопис… и устойчивост.

*

Проектът „Дом“ представя ежедневната артистична практика на Тамара по време на войната, един вик за осъзнаване на невъзможната реалност, но и за сливането й с живота, с убеждението за победата му над смъртта и унищожението и със стремежа към заедност с цялото човечеството, способно на емпатия и ангажираност срещу насилието. Един вик, ярък знак за съществуване – на изкуството и надеждата – дори там, където изглежда невъзможно да бъдат намерени.

Изложбата „Дом“, представена в столичната галерия Музей „Борис Христов“  е арт проект, създаден именно там, в бомбоубежището, в което тя се опитва да съхрани сакралното усещане за дом, за нормалност и надежда чрез своето изкуство и гражданската си позиция. 

Куриран е съвместно от Нана Мелконянц, Ксения Талалай и представители на музея.

Тамара Турлюн – изложба „Дом“ – плакат


В Европейската нощ на музеите, 14 май, изложбата е открита с пряко видео обръщение на художничката, запис на което продължава да звучи в залите за посещение.

*

След преодоляването на мерките за сигурност, посетителят влиза в уютния вестибюл на музея и е поканен да слезе надолу, по стръмно тясно стълбище. И остава запленен от гласа и вербалното послание на Тамара – едно съвсем младо момиче, което гледа на своята лична трагична семейна история и на избора на своя народ – да се противопостави на агресора дори с най-ценното – невинния живот на децата. Тя е от Донбас и изборът й, както и изборът на стотици хиляди нейни сънародници е белязан душевни и физически рани. Но е направен, преживян и неотменим.

Експозицията е аранжирана в три малки зали и съдържа общо 30 експоната – 28 картини-апликации, едно пано и естетически подредените дървени фигурки – играчки, изработени от художничката и нейните ученици, приходите от които са предназначени за фондация „Върни се жив“ в подкрепа на украинската армия.

Опустошени гнезда, като домовете на украинците от окупираните територии. Ще се завърнат ли птиците? Ще цъфнат ли отново цветя?

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


В ракетните кратери намираме отговорите. Защото цветята цъфтят.

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


Самотно-обрулени….

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


Или разточително-напористи…

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


Натежали от смърт и от скръб…

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


Възстановяването на усещането за дом може да отнеме години, така както са необходими години, за да порасне едно дърво от развалините, зейнали за миг.

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


Промяната на разрушението е неизбежна, необратима. Но не е присъда, не е край – а само начало на нещо различно.

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


И това личи от изобилното разнообразие в тези черно-бледи форми, в неизкоренимото чувство за пролет – бодлива и непредсказуема в своето великолепие.

*

За мен посещението на тази скромна изложба бе именно това – връщане на усещането за пролет.

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


Щастлива съм в своята възкръснала цялост и благодарна на Тамара затова, че изпод отломките на разрушения си свят тя върна цвета на моя свят.

Тамара Турлюн – изложба „Дом“


Всеки посетител може да отнесе със себе си и една от дървените играчки – принос към фонда „Върни се жив“, в подкрепа на който работи Тамара Турлюн.

Габриела Цанева, сп. „Картини с думи и багри“, брой 2/2022

Публикувано в Публицистика, Рецензии | С етикет , , , , , | Вашият коментар

Доверчивост

Синьокрак рибояд,

наричат го и „глупак“ –

доверчив е.

Синьокрак рибояд, или доверчивост - худ. Габриела Цанева
Синьокрак рибояд, или доверчивост – худ. Габриела Цанева
Публикувано в Картина, Хайга, Хайку | С етикет , , , | Вашият коментар

Пеликанът

Пеликанът –
учуден
пред ракетния кратер

Пеликанът - худ. Габриела Цанева
Пеликанът – худ. Габриела Цанева
Публикувано в Картина, Хайга, Хайку | С етикет , , , | Вашият коментар

Липса на пролет

птиците се завръщат,
пролетта не –
липсва усещането

Габриела Цанева - картина "Пролет"
Габриела Цанева – Пролет
Публикувано в Картина, Хайга, Хайку | С етикет , , , | Вашият коментар

Синьо и жълто

моят дар от сърце –
сини и жълти цветя…
какво безсмислие

Габриела Цанева - синьо и жълто
Публикувано в Картина, Хайга, Хайку | С етикет , , , | Вашият коментар

Градски транспорт

21.02.22 Градски транспорт


пандемия –
бързо отминавам
автобусната спирка


след последния трамвай –
куче души
захвърлена тротинетка

Публикувано в Хайку | С етикет , , | Вашият коментар

Цъфнали дървета

20.02.22 Цъфнали дървета


снежна локва
с дъх на цъфнало дърво –
не, горски минзухари


мъгливо утро –
настръхнали са пъпките
на ябълката в цвят и скреж

Публикувано в Хайку | С етикет , , | Вашият коментар