Думите чаткат със звън на копита

Само далечен кучешки лай…

Притварям клепачи
и чакам
покоя.

В прибоя
на мозъка
думите чаткат със звън на копита –
желязо във кремък,
искрици в нощта…
как само искам
отново да лумне
пожарът на вярата
в нови илюзии,
пожарът на волята,
променящ света…

Маскарадът се зъби от всеки монитор –
с думи и снимки,
с клипове без звук,
само заглавия,
дори радио,
основно – фейсбук…
Мутрите гледат отвсякъде
гласовете им гъгнат,
тръбят…
Маскарадът без зъби –
старчески лиги текат
по застинали в ступор лица –
репликирани,
мултиплицирани,
клонирани –
от всеки монитор,
със звук и без звук,
безумни,
отровни,
разяждащи,
разграждащи,
унищожаващи,
обезличаващи,
нищонеоставящи…
Полираногладко е всичко –
амин!

Отровени бдим –
за какво ли?
Отдавна не можем
да победим –
за победа е нужно
нещо,
което да браним…

Публикувано в Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Свлачище

Дните се търкалят –
като камъни по свлачище;
отнасят
онази дълбока безпределност
на униние,
която ни оставят
края
на сезоните…

Дните –
горещо-безсмислени
стоят –
като въпросителни –
/онези, четирите,
от тефтера на Левски –
Народе????/
Къде беше десет години,
народе????

…когато все по-дълбоко
потъваше
в нищета,
когато все по-абсурдно
ставаше
битието –
избеляваше
всичко,
освен онова,
цъфтящото
в тинята
на парадна
простащина…
не, не това
беше
страшното…
страшното
беше
когато това
се превърна
в норма на поведение
в норма за подръжание
и мечта…

Публикувано в Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Барикадата

Суховеят
изсуши очите ми –
пламнаха като главни
зениците…

Изрусяла трева –
като коси на момиче
сплита вятъра
и захвърля
в опустели гнезда.

Замълча
пустотата ми –
как искам за друго
да пиша,
как искам –
да бъда там,
пак, там,
на барикадата –
зад която няма
къде да отстъпя…

Публикувано в Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Балдахин от паяжини

Вдъхвам дълбоко
и радост потича в гърдите ми –
пареща
жареща
тича.
Нямам маска,
нито шнорхел –
само гърло, което крещи…

Вдъхвам дълбоко –
животът кипи в гърдите ми,
изпълва всички алвеоли –
като балони, които ще се спукат,
изтласква въздуха,
събирал прах и зной,
гной,
кръв и други телесни течности.
Тече животът,
пулсира във вените,
в порите,
в клетките,
всяко косъмче е настръхнало –
като антена,
всяка молекула звъни…

Гледам небето,
право в слънцето гледам,
като в зеница на око.

Водата тихо мие вътрешностите ми.
Небето е в дъното на кладенец,
над който се поклаща балдахин
от паяжини.

Публикувано в Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Страх от падане

отбрулени листи
стържат с шум на стари тетрадки
върху пясъка

звездите падат
от дупките на небето –
оглеждат се в окото
на птица,
издъхнала от жажда…

гласът на щурците
изтля

само млада трева
през стърнищата никне

Публикувано в Импресия, Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Нощем

Нощем,
когато щурците шумят –
като водопади,
когато не искам да виждам звезди
и затварям очи
дишам,
въздухът в гърлото ми свисти –
не се обичам,
искам да изчегъртам лицето си,
да се скрия зад челото си –
като зад стена,
като зад барикада,
която не искам вече да браня…

Нощем,
когато щурците вият –
като сирени –
искам –
да налея восък в ушите си
и да не чувам повече писъци…

Писъкът,
на умиращите от жажда щурци,
писъкът на тревите,
писъкът ти –
оня,
който мълчиш…
Него искам да отключа;
искам да пребродя
клокочещите сълзи,
искам –
коленете ми да кървят,
докато вървя по бързеите нагоре…

Публикувано в Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Заспивам над тялото ти

Заспивам над тялото ти –
тежка съм, като зима…
Ръцете ми са изтръпнали
от предчувствие за студ и вихър,
зъбите ми тракат – неудържимо…
Заспивам над коленете ти,
подути и гладки са,
хладки,
като коприна…
Заспивам в лятото,
август е,
август е…
суша и пясък остава

а ти си солена на вкус,
солена си,
като морето,
като русалка си –
неспособна да стъпва на сушата –
върху напуканата почва
с полените…
и кихаш срещу слънцето,
текат сълзи от очите ти
и си солена на вкус,
като русалка си…
пясък на плажа…

Публикувано в Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Едно лудо куче…

„Като полудяло куче копая пръстта…“
Валентина Григорова

Имах…
Едно лудо куче…

Не спираше да тича,
дори когато спи…
Копаеше –
пръстта в двора,
тревата в кварталната градинка
и цимента в коридора…
Всички килими разкопа
у дома,
а когато килими не останаха –
прокопа паркета
и теракота…

Не спираше да тича,
дори когато спи…
Сънуваше простора –
на кварталната градинка
и двора,
оградени в стени,
/стени за прескачане, нали?! –
просто така, за отмора/…
Сънуваше зова
на живота,
пулсирането на кръвта,
цъфтежа на цвета,
звука от движението
на сока в тревите,
звъна на крила
и как полита…
Чупеше ноктите си
в твърдия зид на света…

И не спираше да гони,
дори когато спи…
Да гони –
на игра;
да гони
радостта,
присъствието,
топлината,
любовта…

Кехлибарени очи –
мълчи
тишината
на отсъствието
ти,
мъча се
да спра потока
на спомена,
който
горчи…
Стискам клепачи
и виждам само
опашка,
която се върти,
опашката,
която върти
тялото ти,
която лети…

Летиш!
Бяло
е,
бяло и празно
остана…
Палач е времето –
стискам клепачи –
миглите, като клечици
се забиват дълбоко в плътта на ирисите,
дълбоко,
като копия на разпятие…

Имах
едно лудо куче
и цялата обич
на света…
Разпиля се.

Разпилях я.

ПП Благодаря на Вал за заглавието и спомена!

Публикувано в Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Бетонните клетки на дните

Бетонните клетки
на дните тежат
и душат.
Циментови статуи
в дните пълзят.

Циментови статуи –
в бетонните клетки
на дните
все пак оживяваме…

Тела без души
в сивите клетки
пируваме
с оглозгани
сиви съдби…

И мечтаем… за:

Ледови нощи.
Мониторите жужат,
хипнотизират,
убиват…

Циментови статуи –
зомбирани спят,
не умират,
не спират
да смилат
духовен боклук,
не спират
да искат –
да са доволни,
напук:
на беззаконното битие,
на битите с юмрук,
на безбъдното утре,
на беззъбите медии
без право на мнение,
на премазания поминък,
на невъзможността
да поминуват,
ако не са на колене…

Колене ли?
Отдавна са станали
ходила…

Циментови статуи –
лежим на боклука…

Животът,
горчив и оскъден
премина –
през еуфории
и луди надежди за друго,
през отминали пориви
и озъбени зими,
през разрушение,
нови копнения
и онова „остави ме…
…вече не ми пука“!

През сито премина животът
и в ситото
не остави следи…

… само бетонните клетки
на дните,
само нощите,
покриващи с ледови блянове
болните мозъци –
сиви,
без мисли,
пълни само
с клишета,
бълвани
от всички кюшета –
през телевизори,
от всички ефири;
през монитори –
на компютри
и умни телефони,
от профили
и в анфас –
на приятели,
оплетени в социални мрежи,
отвсякъде –
през очи и уши…

В бетонните клетки
на дните,
в безлунните ледови нощи
отникъде
не можеш
да се спасиш
от онова,
което не искаш
да посадиш
в ума си…
Сивите клетки
още не спят –
сивите клетки,
циментови…

Ледови нощи…
Мониторите
тихо жужат –
приспиващи,
хипнотизиращи,
убиващи…

Циментови статуи
в бетонните клетки
на дните –
на пепел ли станахме?
Като пепел ли
се утаихме…


Ледови нощи –
щурци
пищят.

Публикувано в Поезия | С етикет , | Вашият коментар

Басейнът, или – морето в чаша

Морето, в чаша…
Соленият зов на вълните,
пяната на прибоя
сърфирането с делфини,
песента на Кита,
дочута през проливите –
всичко ми даваш –
всичко,
във чаша.

Стихията блъска
кръвта в артериите,
сърцето тупти
с ритъма на Вселена…

Синьото на безкрая,
отразено в сините стени,
Синьото на безкрая,
затворено във чаша…

Бурята плиска дъжда си
в гърба ми –
ледени копия
ме пробождат,
пробуждат съня ми,
дъхът ми се слива с водата –
дишам я – пълна съм с нея…

Кожата, загоряла от лято
пее песента на тялото…
Капилярите се смеят –
цъфтят, като тичинки,
оплодени от есен…

Клетките ми
звънят
с мелодията на пороя,
кипят
и ме будят,
прохождам…

Кипя и умирам,
затворена в чаша,
кипя, пак се раждам –
пак там,
в морето,
пак там,
където
ще плувам с делфини
и
ще пирувам със свободата…

Публикувано в Поезия | С етикет , | Вашият коментар