Вятър

01.02.1
люляков вятър
целувката на мама
за лека нощ

01.02.2
летен бриз
с мирис на тиня и сол
тръстикова песен

#nahaiwrimo

Advertisements
Posted in Хайку | Tagged , | Вашият коментар

За патриотизма, народа и родината, за семейството, рода и родното място

ЗА ПАТРИОТИЗМА, НАРОДА И РОДИНАТА,
ЗА СЕМЕЙСТВОТО, РОДА И РОДНОТО МЯСТО…

Учеха ни да обичаме родината… да бъдем патриоти…
Много отдавна ли беше?
Защото вече не помня как ставаше това – обичането на родината… И не съм сигурна каква беше ползата от обучението ни – да бъдем патриоти…
Родината, през последните 30 години обезлюдява. Това е факт и никой не го оспорва; спори се само колко милиона са нашенците зад граница и колко сме останали тук… Това, че границите се отвориха и светът стана едновременно по-широк /в смисъл на „достъпен”/ и по-малък /в смисъл „на един клик разстояние”/ е чудесно /в смисъл на „хубаво” и на „чудо”/… Тъжно е, но не е чудно, че не намираме нищо, което да ни върне обратно… родината… и сънародниците зад граница…
Днес думата „патриот” придобива все по-негативно значение, превръща се в синоним на ксенофобия и нетърпимост, на напращели мускули и размахани юмруци…
Преди, когато ни учеха да бъдем патриоти, патриотизмът се свързваше с любовта към Русия и СССР. Днес, за да бъдеш патриот, трябва да тачиш Източното православие и да браниш семейните ценности от влиянието на глобализацията… Все на изток ни тегли този наш патриотизъм, а на мен това не ми харесва.
Не ми харесва и това, че все повече омразата към другия измества любовта. А другият вече не е „врагът на народа”, нито „класовият враг”, нито „световният капитализъм и империализъм”… Другият вече е всеки различен… И тук не става дума за оня „патриотизъм” на т.нар. „патриотични партии”, лидерите на които опошлиха понятието и изконните чувства, свързани с него, а за патриотизма, който вирее в публичното съзнание, поливан от помията на медиите, буренясал в главите ни, които нямаме навика да плевим…
Но… за какво всъщност пиша? Щракам върху иконката на Google Chrome и набирам в празното поле – „патриотизъм”… Уикипедия услужливо отговаря – „обич към родината и желание за опазването й…” Я, колко лесно било!!!
Опазване ли? Но – от какво? До тук с лесните отговори.
Не съм патриот. Не защото не обичам родината и нямам желание да я опазвам, а защото обичам не само нея и не виждам от какво да я опазвам…
Не съм патриот, защото днес „патриоти” се наричат хора, с които нямам и не искам да имам нищо общо.
Не съм патриот, защото мисля че днес, когато са открити повече от 1500 Земи, а „Вояджър” пресича хелиосферата и напуска Слънчевата система, човек трябва да обича планетата си…
Учеха ни да обичаме народа…
„Шапки долу пред българския народ!” – този цитат пулсира в главата ми всеки път, когато чуя думата „народ”. Не учителите и училището, родителите и семейството не ми позволиха да изпитвам друго, освен уважение към Народа… моя народ…
Все по-трудно ми е да отглеждам това уважение… Все по-болно е чувството ми към народа, в който толкова много вярвах, че… Е, поради тази вяра в народа и убеждението, че съм нужна, останах в Родината тогава, когато всички хукнаха да я напускат… навярно от любов…
Многострадален народ, древен народ, мъдър народ, устойчив, трудолюбив, гостоприемен и т.н. хвалебствено-оправдателни определения. А кой народ не е такъв? Защо точно нашият да заслужава по-голямо снизхождение за проиграните възможности, глупави избори, манипулируемост, търпимост към „по-малкото зло”, към липсата на креативност и загубата на бъдеще? Стъпкан народ… Такъв ли е?
Но, какво е „народ”? „Общност от хора, обединени на етническа (етническа група), политическа (нация) или териториална основа (населението на дадена страна)”. Уикипедия отново отговаря кратко, точно, ясно, но отговор не дава. Лесно е мъдро да се каже – „Всеки сам трябва да намери своя отговор”. Но аз моя отговор не мога да намеря. И не защото не искам да огранича понятието „народ” до етническа група, нито защото не мога да го издигна до „нация”… някак, натрапва се аморфният образ на „населението на дадена страна”… Това ли остана? Безлично и пусто…
Трудно се пише първият ред върху белия лист… Така започнах някога едно есе, когато главата ми бе препълнена с мисли, а адреналинът на надеждата вреше във вените ми. Всеки ред се пише трудно, когато личността ти е изметена от всичко…
И пак се подпирам на патерицата „Гугъл”… „Страните са географски области, разглеждани в политическата география като обособени единици. Обикновено „страна“ се използва като синоним на независима „държава“, но като страни могат да бъдат разглеждани също държави с ограничен суверенитет, бивши държави, присъединени към друга държава, колонии, както и други видове политически обособени зависими територии”… Сега май всичко идва на мястото си… Не, не съм от онези, които хленчат, че влизането на България в Европейския съюз е грешка; това е най-доброто, което й се е случило през последните 700 години… Просто… 700-те години, през които сме били „страна” са изкоренили чувството за „нация” у населението и държавническото мислене у управниците… Защото „държавата” е нещо съвсем друго – „държавата е политическа форма за организиране на обществото, начело с органи за осъществяване на всички власти – изпълнителна, законодателна, съдебна, както и територията, върху която се разпростира тази организация”… За държавата няма да пиша и не защото държавата е политика, а това есе е за корен, чувство, кръв и общност… Държава, разбирана като осъществяване на изпълнителна, законодателна и съдебна власт у нас липсва. Държавата, като политическа форма за организиране на обществото е абдикирала от българската територия…
Връщам се към началото, към Родината и първият избор на Гугъл – „родина – това е страната /държавата/, в която човек се е родил, или с която се чувства кръвно свързан.”. В това определение за „родина” има два компонента – единият е израз на случайността; вторият е въпрос на емоционална принадлежност, която може да зависи от личния избор… Винаги ли трябва да обичаме мястото или кръвта? Те ли ни правят такива, каквито сме? Трябва ли да бъдем вързани за пъпната си връв? Не мисля. Не може да бъде обичано парче земя поради това, че се е случило човек да се роди там… или да се чувства кръвно свързан с политико-географска обособена единица… човек е кръвно свързан с майка си, а в по-широк смисъл с тези, които са го отгледали и са му помогнали да стане човекът, който е… т.е. със семейството… Бързо правя вече обичайната за това есе справка в интернет – „семейство се нарича група индивиди, които живеят съвместно с ангажимент и обвързаност едни с други и формират обща икономическа единица”.
Изкушавам се да продължа темата за семейството с нещо злободневно – с крясъците около Истанбулската конвенция и потокът от думи, който се изля по повод текст, който никой не е чел, в защита на традиционните семейства, отношения и социални роли, но ако го направя, ще се отклоня много от рода и родното място…
Защо родното място е важно? Дали защото то ни формира като личности, или защото е вместилище на рода и семейството, дали защото там сме се усмихнали за първи път и сме направили първите крачки?
Понякога то е просто точка върху географската карта, друг път е спомен от детството, спомен за мама… често остава мястото, където изживяваме живота си, или където намираме приятелите си, когато имаме нужда от близост и корен… случва се да се гордеем с него, да го обичаме, дори отдалече, понякога искаме да го изтрием от биографията си, да го забравим… или го забравяме, дори да не искаме…
Родена съм в Русе… и докато бях ученичка, живях с родителите си в този град с барокови сгради, сенчести алеи, пазещи гробовете на възрожденците, с реката, която е граница, но не дели, а свързва, с паметника на Арнолдо Цоки и с легендата за Баба Тонка… Училището, което ми даде най-много в живота, носи нейното име. Днес отново съм в Русе, прозорците на дома ми гледат към сляпата улица, в дъното на която е родният дом на Канети…
Домът ли е онова, което ни свързва с родното място? Домът ли е олицетворението на корена? И нима генетичният ни код още пази връзката ни с растенията? Или домът е спомен за нещо съществено от живота ни…
В Русе прадядо ми Цаньо Доробанов, дядо на баща ми по баща, имаше къща… там срещнах момчето, с което половин живот по-късно станахме роднини чрез брак… Тя отдавна не съществува – основите й са изтръгнати, земята под тях е изчегъртана и издълбана, за да бъде превърната в лъскава бензиностанция… този мой прадядо имал пет деца – за всяко по една къща… една от тях днес е моя… бил търговец и производител на вино – първият, който внесъл американската лоза в русенския край… името му се превърна във фамилно за неговите внуци и за дъщерите им, а неговата фамилия идва от напет румънски гвардеец, „дорбанец”, за когото се омъжила баба му…
Толкова за този корен.
Къщата на прадядо ми Ставри Денков, дядо на майка ми по майка, била отнесена от голямото наводнение във Видин през 1942-ра… тогава починал и той… спасил много хора от удавяне, а после се разболял от пневмония… бил банков чиновник, син на опълченец и бежанка от околностите на Солун… красавица, дъхът ти да секне… безродница, изскубната от своето парче земя… Баба ми Бояна често ми е разказвала за дядовците си – опълченеца Денко Попов и първия кмет на Видин след освобождението Цеко Нейов… За него може да се каже много; тук ще спомена само два цитата, първият е важен за повествованието ми, а вторият посочвам като мярка за гражданска активност – „Цеко Нейов взимал живо участие във всички черковни и политически борби… поради голямата почит, с която се ползвал, участвал в заседанията на Мезлиша още от турско време. През 1876 г. освободил голям брой врачански затворници, които били задържани във видинския затвор във връзка с преминаване четата на Христо Ботев”. /Д-р Бърни Бончев,“Видински общински вестникъ“, брой 196/20 юни 1936 г./… „Постъпил на служба като кмет на 31 март 1878 г., още на първото заседание Общинският съвет по негово предложение приема следните решения:1. Да се почистят всички улици и да се поправят калдъръмите; 2. Да се изчистят блатата и да се прокопаят канали за оттичане на водата в хендека; 3. Да се номерират къщите и да се поставят названия на улиците; 4. Да се назначи нощна стража из града за пазене реда и тишината; 5. Да се поставят фенери на улиците за осветяване на града нощем; 6. Да се назначат пожарникари за предпазване на града от пожари… Пак по негово предложение на второто заседание на съвета решават: определя се цената на хляба, месото и на всички съестни продукти, като същевременно нареждат щото никой да не може да предприема каквито и да било строежи без предварително разрешение на съвета. В желанието си да се почисти града и да се отнасят градските нечистотии вън от него, на третото си заседание, от 3 април съветът решава да се купят три специални коли за изхвърляне на смет…” Това го знам от Гугъл, не от баба си… Тя ми разказваше за вуйчовците и майка си… учели в чужбина, когато баща им се разорил, защото станал поръчител на непочтен човек… тогава най-близкият му приятел, писателят Михалаки Георгиев поел издръжката им… Всички са интересни личности, но може би защото съм адвокат, ще напиша няколко реда за д-р Йордан Нейов. Той завършил право в Хайделберг, а когато се върнал в родината, превел книгата „Криминология” на Чезаре Бекария; счита се, че с това е поставено началото на науката криминология в България… И това не го знам от баба; научих го по време на следването си… Но важното е друго – т о г а в а са се връщали в родината; учели са в чужбина и са се връщали, за да се осъществят като личности и специалисти в България… Нужно ли е да продължа, да кажа, че днес не само тези, които са учили в чужбина не се връщат, а и тези, които са завършили в България отиват в чужбина, за да се осъществят там като специалисти и хора…
Двамата дядовци на баба ми почиват в общ гроб… ходила съм на този гроб, обрасъл с бръшлян, но подробности и за него научих от Гугъл… Такъв е днешният свят – събран в кутия като длан…
Мога да спра до тук с къщите и корените, но ще разкажа още нещо. Първите мигове, които помним, са важни за всеки. Те, като първата усмивка и първата стъпка, могат да бъдат свързани с родното място и родния дом… Първият спомен в живота ми е от дома на дядо ми Александър, в Белоградчик. Не помня самата къща – само каменния парапет на входното стълбище, върху който се стопи биберонът ми… и скалите, и дядо, стъпил между две планини, а главата му – някъде в небето… вероятно така се е родила легендата за великаните и Крали Марко… За мен Белоградчик е светлина и слънце, навярно защото там съм била през първите две лета от живота си, после майката на дядо, Елисавета, почина и общината продаде къщата…
Още една къща, продадена от общината, помня – родният дом на баба ми Гана. Помня и баща й, Стефан Попкоев… Неговият дядо, поп Кою, участвал в построяването на църквата в Червена вода, бил свещеник и учител в килийното училище, което създал, а легендата разказва, че още по турско, заедно със синовете си поп Димитър и поп Стефан кръстосвали на коне Делиормана и разнасяли христовата вяра… Историята на техния род прилича на уестърн-трилър, преплита се с историята на рода на дядо ми Неделчо и е описана в три тома от д-р Михо Михов, дългогодишен завеждащ отделението по инфекциозни болести в русенската болница. Дядо носи името на своя дядо, даскал Неделчо Колелов, колега и съратник на Тома Кърджиев… Русенци знаят много за Тома Кърджиев, за Червеноводската чета, за знамето на четата, ушито от Петрана Обретенова, станало знаме и на Ботевата чета, осветено и дълги години съхранявано в олтара на църквата в Черевена вода…
Къщи и места… И ето, стигам до рода… „група от хора, свързани помежду си с кръвна или брачна връзка”…
Разбиран по този начин, родът е необятен и не е свързан с родното място, а е разпилян по света…
…Един от ранните ми спомени, изплъзващ се и хлъзгав… Видин… светло и топло е у дома, с баба Бояна съм… тя е центърът на моята Вселената… пие кафе и трудно преглъща кадаифа, с леля Нермин са… двете се тюхкат за съдбата на дъщерята на братовчедка им, която била мобилизирана в армията на Израел… Седя си върху килима, подарен на бабата на баба ми, Елена Нейова, от екзарх Антим I, чопля с бебешките си пръсти шарките му и търся симетрията в тях… така се самонаучавам на основите на геометрията, така в мен пониква пиететът към девойката-войн… така станах и напълно непригодна да схвана що за проблем е проблемът за етническата и религиозната нетърпимост и омраза…
Учеха ни да мразим враговете на народа и родината, за да бъдем патриоти…
…Един от най-ярките ми спомени… селско гробище край Русе, горещо и душно е, край нечий гроб съм с другата си баба, Гана… вече нямам нужда от център на Вселената, защото знам, че е безкрайна… вече знам да чета, но организираното училище е далеч зад хоризонта на бъдещето ми… Питам баба защо палим три свещи над гроб с двама мъртъвци и тя започва да плаче… там, на гробището, образът на девойката-войн получи нова плътност, черти и характер… там научих историята на леля Ценка, най-малката бабина сестра, задочно осъдена на смърт като враг на народа и разстреляна, 23-годишна… била учителка в делиорманските села… казват, че след присъдата можела да напусне страната; не го направила… Баба плачеше, но не мразеше… Не се научих да мразя…
Зима е, януари, вятърът щипе кожата и роши косите ми… Реката тече – сива под облаците, зелена под слънцето… Реката, която тече във вените ми и мокри спомените ми с мътни вълни… някъде там е и онзи спомен, който не е мой, но моя е усмивката – първата усмивка в живота ми… С мама и татко съм, на палубата на кораб… лято е, юли – първият месец от живота ми… жега пали кожата ми, воден прах влиза в очите ми, мръщя се… не, вадя юмрук от устата си и се усмихвам – някъде по средата, между Русе и Видин… Казват, че първите седем години били най-важни за възпитанието на човека… първите пет от моите първи седем живях във Видин, отглеждана и обучавана от родителите на майка ми… бяха учители…
Знам – нямам роден край, имам родна река…
Гледам през прозореца телевизионната кула на Левента и копнея за дома си, за живота си, за града, който направих свой, за прозореца си, през който виждам телевизионната кула на Копитото. Казвам си, че гледката през прозореца няма значение, защото е важна гледката в ума, тя може да ни заведе навсякъде. Няма предел за въображението, свободен е, който го има – все това повтарям през последните три години на майка си и се мъча да й втълпя, че щом има главата си, няма нужда от парализираното си тяло, нито от речта, нито от живота на оная, която е била… Души ме затворът на моето тяло, на стаята, на дома, града и родината, но знам, че ръката й, която държа, е още топла, защото ме има… Знам, че мога да бъда духовен емигрант, какъвто съм през последните три години, но няма да отмина горещата тема на деня, докато пиша за ценности, които се нуждаят от съживяване… Защото именно в нея е вплетено всичко – „патриотизмът”, семейството, родината и мястото й в съвременния свят; днес пак се разиграват оперетни сцени, представят ни поредната куклена пиеса, в която кукловодите се виждат ясно, а куклите са толкова гротесктни…
Всички знаят, че конвенцията ще бъде ратифицирана, не само защото така е правилно, а защото управляващите не могат да си позволят друго поведение. И толкова по-нелепи изглеждат споровете на политиците – вътрешнокоалиционно-правителствени и вътрешнопартийно-опозиционни… Но най-жалкото в тази бурлеска е говоренето на „патриотите”… Жалко е, че отново патриотизмът търси опора в омразата, в отказа на права, в отказа на защита от насилие, в дискриминацията… Жалко е, че патриотизмът търси опора в страха, в мълчанието и невежеството. Ако нещо не съществува, говоренето за него няма да го породи; непознаването на нещо съществуващо, няма да го унищожи…
***
Може би в този кратък текст писах твърде много за дядовците на моите баби и родословието си. Не е безцелно – предците ми са били патриоти, били са общественици, свещеници, учители, будители. Аз съм техен продукт – на тяхната кръв, на техния дух. Не съм патриот – не вярвам в бог, род и родина. Искам само да будя разума там, където го има…

Posted in есе | Tagged , | Вашият коментар

Януари

Мъглата хвърли бялата си мрежа
върху дървета, улици и преспи,
преплитам пръсти с клони и с ръцете ти,
дланта ми лепне върху ръкавицата,
в която тръпнеш, дишаща кошмари…

Изпръхнал е езикът ми от вятъра,
а устните ми стават на пързалки,
докосвам кънките на слепоочията ти –
днес пак ще тичам, въздухът ще дращи,
а коленете ми ще бъдат рани…

Posted in Поезия | Tagged , | Вашият коментар

Не свършва есента

Сочна трева под
подметките на зимните
ми обувки –
джвака калта
в тревната площ
на парка –
не свършва есента;
мокри теменужки
цъфтят под умрели
листа,
птици цвърчат,
като пред свиване
на гнезда,
скъсани гирлядни
лъщят сред голи
клони,
вятърът развява
плаща на Дядо Коледа –
не може да го откачи
от върха на бора,
сухи иглички
кичат косите ти
и блестиш, като
уморена и
несбъдната Снежанка…

Posted in Поезия | Tagged , | Вашият коментар

Вятърът

вятърът брули
полата в краката ми,
пясък в косите,
пръски в лицата ни;
твоите пръсти –
сплетени
в облаци,
свирят
с лъчите
на слънцето…
вярътър мачка
листата в краката ти,
пепел в челата,
дъжд в гърбовете ни;
моите пръсти
държат перилата,
които ни
пазят
от сплескване…

Posted in Поезия | Tagged , | Вашият коментар

Утринна мъгла

1 януари: УТРИННА МЪГЛА

01.01.1
утринна мъгла –
животът ми зад
хоризонта

Posted in Хайку | Tagged , | Вашият коментар

Неказани

Дните болят, като разкъсани вени,
зъбят се, плезят се – зли и студени;
думи пълзят и дращят в устата ти –
стипчиви, неказани и зелени.

Дишаш задъхано, крещиш без пощада –
сучеш езика си – нищо не става:
тропа по зъбите – като чук в брава;
дращиш лицето, скубеш косата –

дните болят – косатка на плажа…

Posted in Поезия | Tagged , | Вашият коментар