Category Archives: Поезия

Нощта усуквасетивата ми,изсмуквавътрешните ми очии всичкивътрешностисе разпадат. Нощта убивастраховетеми,събирамветровете,блъскащи прозорци и греди,къщата свистии стискампак очи,и зъби стискам –как искамутротода се стопи –да ме забравиидващият ден,да ме остави.Заробващ,устременкъм хаосана неизбеженкрайденят настъпва –настървенза мен –поредна мръвказа пастта, която ни смилаи предъвкваИзплюти падаме … Има още →

Умореното ми тялоот нищуване,залепнало във фотьойла… Мисълта се изтъркули по полегналите рамене –накъде се е запътила?Губя я, преди да стигна до края ѝ.И се питам – къде се изгубиха всичките?Мислите за бъдещето –моето бъдеще ионова, на държавата,на планетата? Моето бъдеще … Има още →

КОМЕНТАР: Габриела Цанева Когато, в последните дни преди Коледа получих от Зорница Харизанова най-новите акварели на Иван Додов на тема зима и Коледа, не можах да не си спомня едно мое танка стихче: отражениетона изгревав ледена висулка колко са цветоветена … Има още →

Зад гърба ми си; там, съвсем тиха си;Ако обърна глава настрани – ще те видя… ли?Не обръщам глава настрани,не искам да видя липсата ти. Мониторът ме поглъща, все по-дълбоко потъвам в мрежата,все повече ме стягат възлите й.душат ме,задушавам се –изхърквам … Има още →

Зениците ти – толкова големи,
изяли целите очи.
Потъвам в тях –
самотно време;
потъвам –
кой да те спаси? Има още →

Пълзи опустошението –отхапва късчетаот скъсанатаплът на личности,съдби, идеологии.Дори не ги поглъща –изплюва гиненужни –като листата на октомври,захвърленимежду бордюраи асфалта. И залезът пълзи към Витоша,по-бързо иска да потънезад синкавата й гърбица,по-бързо – да погълнеостатъка от трескаваизнервеност –последната преградана изнурената тълпапред рухванетов … Има още →

Ти облече тялото мивърху себе си,обличам дрехите ти –сняг и свилае магистралата към теб. Всяка нощ заспивам,застигат ме незапомнени сънищаи кошмари,парисланата,в която потъвам –все по-дълбоко в небитието падам,пропадами търся забрава за изхода. Паралелни Вселени…Пътищата се разслоявати не зная по кой … Има още →

Следобедът клони към Залез.Бледнеят цветовете на тревитеи тихичко заспиват в изнемога,затварят чашки, впиват се в очите мии хоризонтът пада. Светът хищно пълзи, пъпли, протяга безструктурни пръстикъм гърлото и краката ми.Душа се и падам.Къде е главата ти, приятелю?Моята се търкулна в … Има още →

тишината пред буря,мараня над степта –блян за Африка