Category Archives: есе

03.03

03.03.1990 Заваля сняг. Мокър, зъзнещ. Стояхме скупчени около храма “Св. Александър Невски”. Валеше снегът, стичаше се по лицата ни. Стояхме уморени и пресипнало викахме и напрегнато слушахме ораторите си. Вееха се българските знамена над площада. 3-ти март… Вееха се българските … Има още

Posted in есе, публицистика | Tagged , , , | Вашият коментар

За убитите горяни – или най-високото държавно отличие, или – минута мълчание…

Гневна съм. И причините за гнева ми са много, и не са от вчера. Вчера, когато баща ми получи покана от председателя на „Съюза на репресираните от комунизма – памет” да присъства, заедно със свои близки на „тържествено връчване на … Има още

Posted in есе, публицистика | Вашият коментар

Нощ

Нощ. Тихо и топло. Тишината попива в плътта като дъжд в захвърлена дреха и забрава размива калта звън вали, разплисква утеха… Днес мълча. Тишината затваря вратата към спомени и към въпроси. Днес не споря, днес не прося. Днес не моля … Има още

Posted in Поезия, есе | Tagged , | Вашият коментар

Бурята сплита ръце

Бурята сплита ръце – целува луната. Тежи тишината – животът тече. Мокри нокти по стъклото – стърже дъждът, реже мозъка. Капките ближат прозореца, скърцат. Не, впити зъби са. Зъбят се дните. Нощите стават убежища. Нещо търсим в съня… След лятното … Има още

Posted in есе | Tagged | Вашият коментар

Вкусът на свободата, мечтана под знамена с юмруци

Вървях през града – хладноесенен… Слънцето, прозрачно, се взира през бледите облаци и пада в краката ми, продрано от мъртви листа. Дърветата с ноктести клони клонират лицето ми… кискат се, зъбят се… Не, това беше после… Вървях през града… Хладен, … Има още

Posted in есе | Tagged | Вашият коментар

Предбалотажно

Рисувам, римувам, руша… Не дишам, не искам пак да градя. Уморих се да гоня света. Уморих се да крада мигове, които, преди да станат мои, се разсипват… Уморих се да мисля, да сравнявам, да търся… от пустотата отговори. Мълчи пустотата. … Има още

Posted in есе, публицистика | Tagged , , | Вашият коментар

Сирените вият

Бързах. Винаги бързам. Когато сирената започна да вие. Окаменях. Краката ми залепнаха за асфалта и придобиха неговия цвят и структура. Не можех да откъсна поглед от дребните камъчета, вкопчени в прегръдката му. Всяко камъче започна да придобива индивидуалност. Всяко камъче … Има още

Posted in есе | Tagged , | има 1 коментар