Следобедът клони към Залез

Следобедът клони към Залез.
Бледнеят цветовете на тревите
и тихичко заспиват в изнемога,
затварят чашки, впиват се в очите ми
и хоризонтът пада.

Светът хищно пълзи, пъпли, протяга безструктурни пръсти
към гърлото и краката ми.
Душа се и падам.
Къде е главата ти, приятелю?
Моята се търкулна в прахта,
очите ми оцъклени гледат небето – като врата.
Вратата на врата ми зее безгърлена, олющена, изплезена,
гола кост стърчи, забита в гръбнака.
А той, гръбнакът ми – настръхнал трънак
върху гладката плът на пустиня е.

Къде е главата ти, приятелю?
Аз взех моята, изтупах я от мръсотията,
оправих й перчема и без да гледам очите си –
завъртях я обратно на шията.
Обратно вървя
и броя
изтърваните мигове.
Не, не онези, „екзистенциалните“,
в които живеем завинаги.
А онези,
в които грешим.
Тялото ми, обезмислено крачи напред,
към нови предели, към нови мечти –
счупени мачти
на заседнали кораби /ние нямаме кораби –
небето ръми/.
Зомбирани,
с малтретирани мисли
безоки, безгледни мълчим.
И търчим /по чужди команди/
и търпим /кой до когато отпадне/…
Ти крачиш до мен, стигнал предела си,
и викаш в ухото ми,
а гласът ти е чужд.
Нищо твое няма в теб, приятелю –
пръст при пръст, плът при плът.
Потънал дълбоко в безструктурна паст,
главата се смила далеч от врата ти,
смалила е вече ума, безструктурна власт
засмуква втечненото тяло…
Хелицерите на паяка ти ме болят.
Вадя ги от кожата, която се разпада –
приличат на тръните от гръбнака ми
/но те са си мои – хелицерите на паяка ти ме болят/.
Следвам стъпките ти, приятелю,
стъпвам в тях – но главата ми
си е моя.
Обърната наопаки, гледа назад… и да мога, не мога
да викам с твоя чужд глас.
Свободното слово – онова, което искаме да слушаме
и чакаме да чуем
се лее, като порой смила
всяко възвишенийце по пътя си
и оставя чисти и гладки следи, по които да крачим,
да грачим
и да пълзим.
Всеобщият хор заличава следите
на новините,
те не ни интересуват –
искаме да знаем какво ще ни кажат,
че означават…
не фактите,
не случките,
а онова, което онези, които слушаме ще ни кажат, че се крие зад тях.
И ние вярваме,
че нищо не се случва.
Или пък – че идва краят на света.
Не, не – това бе вчера.
А днес – обречени сме:
да сме все най-зле;
най-бедни,
отритнати,
несретни…
Не, не –
най-зли,
продажни, лицемерни,
подметки нечии,
проводници на чужди интереси…
Вървя до теб, приятелю,
а ти вървиш по мен
и крачките ни смесват се.
И виковете ти фучат в ушите ми.
И недоволството ти е така ужасно истинско
и мое,
така наистина заслужено и чисто…
Но твое ли е,
мое ли е?
Нечие ли е?!
И случва ли се?
Истина ли е,
или една привидност?!
Вървим,
мълвим
мълчим…
Посоката ни – същата.
Ти гледаш все напред, /където ти е казано, че е напред/
аз гледам пътя в крачките зад нас,
където погледът ми пак
събира камъчета-мигове.
А смисълът отдавна е избягал.

Война на истини и полуистини –
студът пълзи по вените,
не ни убива –
със нея свикнали отдавна вече
сме.
Война на нищо и спасение –
как всичко скучно и банално е,
преживяно
и преживяно вечер.

Следобедът клони към Залез.
Бледнеят цветовете на тревите.
И чакам, Слънцето да падне,
и да го ритам като тлъста мръсна топка,
попила кръв и плът, попила цялата история
на дивите, безмозъчни човечета,
ламтящи само за все повече –
димяща топла кръв и козина…

About Габриела Цанева

Габриела Цанева е български поет, писател и издател. Родена в Русе, завършва Математическа гимназия „Баба Тонка“ със специалност "програмиране". Дипломира се като инженер-химик в ХТМУ – София. Защитава дисертация, за което ѝ е присъдена научната степен „доктор" в областта на техническите науки. Работи като журналист във вестниците "Народно земеделско знаме" и "Земеделско знаме" и като гл. специалист по хроматографски анализ. По-късно завършва право и работи като адвокат в Софийската адвокатска колегия до 2019 г. От 2003 година е член на Сдружението на българските писатели. През 2012 г. става редактор във в. "Литературно земеделско знаме". През 2018 г. регистрира издателство gabriell-e-lit и започва да издава "Картини с думи и багри" - списание за литература и визуални изкуства. Библиография: Публикува в списание „Родна реч“, във вестниците „Век 21“, „Демокрация“, „Народно земеделско знаме“, „Земеделско знаме“, „Литературен форум“, "Труд", "Словото днес", "Литературно земеделско знаме", електронните списания "Литернет", "Нова социална поезия", "Нова асоциална поезия", "Хайку свят" и други. Публикувани книги - „Миналото в мен“ (документална повест, 1994, 2010, 2019, 2020) „Догонвам бягащия ден“ (стихосбирка, 1998, 2019) „Треви под снега“ (роман, 2000; 2020) „Реши се и ще си свободен“ (есета и стихове, 2001; 2020) „Заскрежени птици“ (стихосбирка, 2008; 2011) „Шофьори“ (новела, 2008) „Врабче върху антената“ (стихосбирка, 2010) „Светлата пътека към звездите“ (стихосбирка, 2010) „Искам себе си“ (хайбун, 2011; 2021) „Състояния“ (хайга, 2013; 2020) „Бурята сплита ръце“ (стихосбирка, 2016; 2021) „Високосният ден“ (лирика, 2018; 2020) „Живота в стих събрах“ (сборник, 2019; 2020) „Стъпки по пламъци“ (лирика, хайбуни 2019; 2020) "Толкова е рано" (роман 2020) "Оскъдни дни" (лирика, 2020) "Нощта на щурците (лирика, хайбуни 2021)
Публикувано на Импресия, Поезия и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s