Надежда

Заравям пръсти в косите ти,
като в козината на куче –
обичам те,
потъвам в очите ти,
чакам те –
да се завърнеш,
да ме прегърнеш,
да спориш,
да вриш –
думите ти
да смъкнат кожата ми –
до мускул,
до кост,
да цвърчи душата ми –
да кипи
до голо,
да боли,
да съм будна –
от думите ти…
няма ги,
няма си…
И пак –
заравям пръсти в косите ти,
обичам те,
потъвам в погледа ти –
като в очите
на куче –
обичаш ме,
галиш ме,
душиш ме,
вплиташ пръсти
в ръцете ми,
давиш се –
в очите ми,
които те
чакат –
да се завърнеш…
Тук си,
мокра,
удавена,
задавена,
до голо отворена
рана,
раздрана,
разпъната,
просната,
съхнеща,
тръпнеща,
блудна,
будна,
душаща,
дишаща,
жадна,
пожар…
Пожар си –
обичам те –
няма,
скована,
заключена –
ти си стихия –
по-жива
и истинска
от скотска
тълпа.

Advertisements
Публикувано на Поезия и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s