Последният скок

Днес прочетох в dir.bg още една статия за екзопланетите. Оказва се, че много близо до нас има земеподобни планети, на които би могло да има живот, подобен на нашия, на които би могло да има разум, какъвто бихме могли да разберем…

екзопланети

снимка: dir.bg


Първата екзопланета е открита през 1995 г… а този разказ написах 10 години по-рано…

ПОСЛЕДНИЯТ СКОК
Само този, който е виждал светлина, може да даде определение на Мракът… Или този, който е между Галактиките.
Само този, който е докосвал живи мъртъвци, може да даде определение на Ужасът… Или този, който сам е бил мъртвец.
Когато се събудиш и изсипеш погледа си в черното, и съскането на компютрите навлезе в теб; и илюминаторите бълват Нищото; когато се изправиш и видиш пред себе си стена; когато изкрещиш и чуеш ехото… и коленичиш, но няма пред кого; когато видиш светлина и не знаеш откъде е; и в мозъка ти идва някой и не знаеш кой е… – тогава викаш и не чуваш ехото, и съсъкът на живите машини спира. Тогава ти докосваш мъртъвците-хора… и падаш…
***
Сега, когато съм свободна да избирам заниманията си, реших да пиша. Всъщност, тази свобода е бездействие – всеки запълва с нещо своя страх. Но тази свобода е и очакване на неизвестното. Тя е и надпревара с времето.
Предстои ни най-големият скок…
Последният скок…
Изгревът… Очите ми плуваха в синьо… Недостижима синева. Изгревът – лилавата заря и червеното петно на Слънцето. Старата Земя – с кристалните си върхове от лед; Старата Земя с гори, с листа и светлина… Беден език. Осакатено съзнание, което долавя, докосва се но е неспособно на направлява, което се опитва да прозре, но е неспособно да промени… Бавно се променя всичко в нас… И този изгрев остава един и същ в паметта на компютрите и в паметта ми…

Аз гледах този изгрев и в онзи ден, когато щяхме де докоснем Земята, или тя да ни докосне – с излъчването си. Всички уреди бяха насочени към нея… И чакахме… “Тахис” летеше със сто хиляди км/сек към Слънцето. Не бързахме. Това беше краят на пътя. Нашето Слънце беше същото – съвсем обикновена звезда, в края на Галактиката си.
Сега е трудно да кажа каква точно бях тогава, какви бяхме ние. Твърде много събития отминаха – започнахме да мерим времето с промените. Сами не разбрахме кога въпросите закънтяха в празното пространство на черепите ни… откъде дойдоха съмненията… Промъкваше се вълнението в нашите програмирани мозъци…
Първият ден…
Пиша и съзнавам че това, което върша е противодействие на страха.
Някъде в нас нещо се пука…
Висим в пространството и чакаме. Разрушената ни психика има нужда от опора. Висим в пространството и адсорбираме енергията на звездите… Изродени останки на изчезнала раса…
Чакаме. И запълваме страха си с думи…
***
Някога нашият малък свят беше прекалено добре подреден – обмислен, разумен, програмиран – още на Земята, преди повече от четири милиарда години…
“Тахис” бил първият кораб, способен да се движи със скорост, близка до скоростта на светлината. По онова време в Слънчевата система имало три обитаеми планети – полюсите на Марс били засадени със зелени растения; Венера била “проветрена”… Луната отдавна била превърната в обсерватория и космическа площадка; Меркурий бил мина за редки метали… Тогава започвали и проучванията за използване на астероидите и за “приближаване” до газовите гиганти.
По времето, когато “Тахис“ бил построен, човечеството още не познавало собствената си звездна система.
Каква е била еволюцията на нашата цивилизация след излитането ни към Далечния Космос – не знаем. Твърде скоро сме изгубили Слънцето от погледа си… несъвършени уреди…
Астронавтите са знаели само целта на полета – откриване на Разум във Вселената и завръщане на Земята.

Пиша и мисля – това ли е бил краят на програмата? Завръщане… Но при кого?
Пиша и мисля – каква е била тяхната цел… те са знаели какво означават четири милиарда години…
Пиша и мисля… Защо беше необходима хибернация на екипажа, когато “Тахис” се забавяше и скоростта не можеше да ни запази от остаряване?
Защо проспахме междугалактичните пространства?
Защо компютрите и генетиците подбираха само онези генни комбинации, които бяха най-устойчиви на космическите мутации…
Защо са искали да ни запазят такива, каквито са били те, по времето, когато сме заминали…
Пиша и мисля – какво са искали те? Да научат има ли Разум във Вселената… Или да запазят себе си?
… Синева… и огнено кълбо. Морето и небето са слети в едно. Лъчите на Слънцето пробиват лепкавия въздух и прозрачните вълни. Екранът става зелен – водата оплътнява. Лъчите попиват в неподвижния ад на земната бездна. Става тъмно като в Космоса. От океанското дъно Слънцето изглежда по-далечно, отколкото от центъра на Галактиката… Бодната пустош навлиза през илюминаторите…
Пиша и мисля… Повече от четири милиарда години носим със себе си земните изгреви и земните залези, земните пустини и скали, земните гори и океани… Повече от четири милиарда години… Взирахме се в тях и се възпитавахме да бъдем земни граждани…
Пиша и мисля – повече от четири милиарда години изучавахме земна история… Цялата памет на човечеството е запечатана в паметта на компютрите ни…
Пиша и мисля. Защо?
Светът се рушеше, рушен от децата, които беше създал. Изяли Природата, която ги бе люляла в пазвата си през ранното им детство, човечетата вече изяждаха себе си. И още по-гладни ставаха… за власт и за кръв и за “още”. Натежал от омраза, светът се рушеше…
Пиша и мисля…
Някога… нашите мозъци бяха прекалено добре подредени – без опасност от изненади, ние вършехме точно това, за което бяхме създадени…
И все пак – въпреки всички програми, въпреки вложеният в нас стремеж към постигане на целта като единствен смисъл на съществуването ни, не открихме разум във Вселената.
… Пребродихме нашата Галактика, отидохме и в други светове… не бързахме, анализирахме перфектно постъпващите данни… обходихме видимата Вселена. И “по-нататък” нямаше… но Разум не открихме. И нас не ни откриха…
… Връщахме се – у дома. С повече въпроси и с по-малко отговори…

Пътувахме към Земята и чакахме срещата си с нея… Уредите ни мълчаха… “съвършените” уреди, с които открихме, че няма Разум във Вселената…
Наближавахме Земята. Слънцето все по-силно светеше… почти така, както е светело преди четири милиарда години. Летяхме към центъра на системата – следи от разумна дейност нямаше. Астероидите бяха по местата си – недокоснати. Марс беше мъртъв – прашна пустиня.
Страхувахме се да погледнем Земята – фанфари нямаше да има.
Синята планета изплува на хоризонта – все още синя.
Луната беше осеяна с кратери.
Информацията от Земята беше категорична – там разум нямаше… И следи от разум – нямаше.
Не я отминахме, както бяхме отминали толкова други планети, устремени към нашата цел… Тя беше нашият дом… затова изпратихме космически капсули с хора…
… Слънцето се издигаше над хоризонта. Лъчите му заливаха в светлина върховете на планините, после доловете, после вълните. Очите ги следваха – вместо камери. Това беше първият земен изгрев, който видяхме. Тогава разбрахме тяхната цел. Те бяха успели – да консервират света си такъв, какъвто бе бил – за четири милиарда години. И нас да запазят – отломка от него… и да ни върнат… за ново начало…

Отлетяхме..
За първи път мълчанието на Космоса ни се стори страшно. Законите на гравитацията ни отхвърлиха далеч от пределите на нашата звездна система. Летяхме към периферията на Галактиката – без цел.
Промяната настъпваше незабелязана.
Започнахме да мислим.
Започнахме да се бунтуваме.
Започнахме да обвиняваме нашата мъртва цивилизация, която бе успяла да ни запази от Времето… и от себе си…
Не можехме да платим цената.
Обвинявахме – за самотата, на която бяхме осъдени.
Обвинявахме – за програмираността, която ни бе наложена.
Обвинявахме я – за ненужността на полета – нашата цивилизация, обрекла ни на една цел за една вечност.
Без право на еволюция.
Без право на промени.
Без право на свобода.
Без право на НЕ.

Пътувахме към края на Вселената… освободени от всички стари цели… Времето изчезваше; програмите не действаха; организацията рухна…
Тогава осъзнахме себе си… Когато “назад” и “напред” нямаше, а имаше само “сега”. Когато нямаше “Слънце”, “Земя”, “Млечен път” и имаше само “тук”… Безкрайно пространство, в което няма посоки…
Разбягваща се Вселена…
Достатъчно ли е веществото ти, за да те събере отново в онази точка, от която започва историята ни… Разбягваща се Вселена… Ще стигнат ли атомите ти, за да затворят твоя цикъл… Разбягваща се Вселена? Или пулсиращо сърце?
Това бе въпросът. Намирането на отговора му стана нашата цел…
Тогава намерихме себе си.

Целият хоризонт е залят в светлина. Планетата изгрява, отразила звездата си. Огромният й диск ни заслепява. Наситеното черно на небето избледнява. Само назъбените ръбове на кратерите изсичат отломки мрак.
Камерите снимат – черно небе и бледи съзвездия, хилаво Слънце, изгубило лъчите си върху тази захвърлена планета… последното убежище… Взираме се за последен път в познатата Вселена – с очите и с телескопите си. Камерите снимат и компютрите запаметяват това, което ние ще изгубим.

Сега ни предстои най-големият скок. Последният скок… Оня, който ще ни отдели от Вселената.
Ще ни пусне ли тя, тази последна родина сега, когато станахме по-бързи от нея? Ще ни пусне ли да достигнем преди нея границата с Нищото?
… Или, летейки по-бързо от светлината, ще върнем времето назад…
1985 г.

откъси, „Треви под снега”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2000 г.

Реклами
Публикувано на Белетристика и тагнато, , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s