Още за… миналото в мен

ОЩЕ ЗА … МИНАЛОТО В МЕН…

20.11.2004 г.

Неделя следобед.
Слънчево и мразовито.
Мониторът, бял като лист, в упор ме гледа.
Пак трудно се пише първият ред върху белия лист.
Пак трудно е – да започнеш.
***
Отшумя конгресът на БЗНС.
Сама съм.
Заглъхнаха виковете “единство”.
Изпразни се залата – от напращели емоции, от желание и надежда за ново, за друго, за… нещо – в дясното политическо пространство, в обществения живот, в тъй бързо идващото Утре на България… и на Земеделския съюз.
Все още нося, залепнали за клепачите си, лица на непознати и на познати, които се усмихват и кимат и спират… за да говорят с мен, да се здрависат.
Все още нося дъхът им, все още – погледите им ме преследват.
Очакване, че нещо най-после ще се случи…
Отворени очи, протегнати ръце – това ли е светът, който се гради?
Бих искала – да беше.
***
Неделя, следобед е.
Мразовито и слънчево.
Ноември, 1991 г.
Току-що бяхме изгубили изборите… ние, земеделците.
Току-що, в новата ни история, отново бяхме изхвърлени, вън.
Този път, законно и честно, след избори, които бяха спечелени от демократичните сили… Онези, новите, сините, силните.
Отново българският земеделец остана без своя власт, без свои…
Отново онези, най-страдалите, вградили себе си в новата ни демокрация, бяха забравени.
Забравени ли?
Не.
За тях никога не се заговори.
През изминалите, тогава, две години на гласност.
През изминалите, днес, петнадесет години промяна.
Идваха и си отиваха – властниците.
Реформирани и не чак толкова комсоциалисти, демократи, бивши царе.
Никой от тях не заговори за страдалците.
Никой не каза дума за борците.
Никой не каза дума за убитите, за разстреляните, за затваряните… за осъдените “врагове на народа”…
За ония, които не чакат награда, а само спомен, а само цвете в тревясал гроб или свещ на задушница, за безгробните…
***
Мълчах, в старата къща, тогава.
Мразовито и слънчево.
Зъбите ми тракаха до печката, в скута ми спеше бездомно кученце, което бях направила свое. И разказвах на баба – за бъдещата си нова професия.
Разказвах й – за морето, за лекциите по политология в Свободния университет; за новото мислене, за старите хора, за нуждата от ново образование за новия ред.
Тя кротко ме слуша, а после попита:
– А книгата ти? Какво стана с книгата… Нали да пишеш е най-важното?
Усмихвам се гузно, кърша пръсти, кученцето се буди, скимти…
– Книгата… нали знаеш, няма да я издадат… Но откъси от нея публикуват във вестника, в “Народно земеделско знаме”…
– Знам, знам, чета… а хората питат…
Тогава, на вратата се почука. Кученцето започна да ръмжи.
Отворих.
Беше Димитър Рачев. Посинял от студ, с вдървени пръсти, стиска ръката ми.
– Мога ли да вляза? Разбрах, че си дошла. Нося ти нещо.
И без да чака отговора ми бързо изува галошите и влиза.
Кученцето седи на стола ми, бърчи нос, върти опашка. Не знае влезлият дали е чужд, дали е свой.
А бай Димитър разкопчава кожуха си и вади нещо слънчево изпод вълнената си фанела. Разтваря го, простира го на одъра.
– Това е знамето на нашата организация… Когато стана страшно, зазидах го… Направих дупка в одаята, извадих две тухли и сложих знамето… Четирийсет години там стоя… Не го извадих когато смениха Тодор Живков, не го извадих и преди, когато с теб говорихме… Сега, като разбрах, че си дошла… знам къде е мястото, нали аз градих къщата… толкоз дълго съм го помнил… колко педи от пода, колко педи от ъгъла… Престраших се, извадих го… ей го… ти вече книга си написала, то вече всичко се разбра… ама, нейсе… не за това…
И млъква. Треперят ръцете му. Отрудени честни ръце. Навежда се, оправя гънките на знамето, изтупва хоросана, впил се в тъканта му…
Грее знамето, оранжево, като слънце. С ликовете на Стамболийски и Никола Петков… Кой го е шил, кой ги е бродирал… не питам… само гледам тежката коприна, ресните, гънките… хоросана, държал го в плен четирийсет години… Рони се, пада по покривката.
И си мисля как пиша продължение на книгата. Представям си – как описвам тази сцена… със слънцето в стаята, изгряло върху твърдото бабино легло. С Димитър Рачев, с хоросана, с историята му за дупката в зида… Зазиданата тайна на тайната организация… зазиданият дух на нейните чеда… И докато мисля, слушам го…
– Не искам нищо лошо да ти кажа, само че… хората говорят… писала си, че съм предател… че ме били пратили от Държавна сигурност да я убия… не съм им служил никога, кълна ти се… ей, на, ръка на баба ти целувам… Не съм им служил никога и никого не съм предавал…
Мълчах. Не знаех как да го погледна. Уж исках добро да направя. Уж исках… да извадя героите от забвение, да разкажа тяхната история… да създавам… новата история? Не, просто да кажа истината…
А тя, истината, знаем, има много лица. И всяко от тях е озъбено. И всяко от тях хапе. Кого и кога?
И как стана така, че истината, онази, скриваната, истинската, ухапа не когото трябва…
Мълча. Кученцето седи на стола ми и върти опашка. Вече е решило – кой е свой и кой е чужд…
– Прости ми, бай Димитре. Не съм го написала така, че да се разбере погрешно. Не съм написала, че си предател… Ти не си… И ти си жертва, като всички, като нея… прости ми, бай Димитре…
– Не ти се сърдя… аз, такова, не съм го чел… Хората така говорят…
Затварям очи и стискам зъби. Тогава.
И днес.
“Хората така говорят”…
Кои хора?
И какво точно говорят?
Мълча и стискам зъби.
Днес.
Кому е нужно героите да се превръщат в предатели?
Кому е нужно за мъртвите да се говори зло?
Кому е нужно да се мърсят заспалите гробове?
Кому?
Кому!
Кому…
До болка все същото.
Прости ми, бай Димитре…
Прости ми, днес, където и да си…
Дух? Пръст? Присъствие в нечие съзнание… Прости…
Не написах продължение на “Миналото в мен” тогава…
Прости.
Бях уморена, изтерзана, омерзена.
От избори, от загуби, от битки със стени.
И “Миналото в мен” стоя захвърлено… Не месец, не година… а четири…
Прости ми, бабо. Не успях да го издам навреме, за да го видиш като книга… “Миналото в мен”… Миналото, което ти сложи в мен. Боли.
Прости ми, че закъснях за погребението ти, улисана да търся спонсори, пари.
Прости ми, че не стигнах до края…
“Обществото, изградено върху кръв и терор не даде щастие и благоденствие никому. И нека го покрие забравата.”
Сложих точката.
Края.
А обществото, изградено върху кръв и терор, не бе покрито от забравата.
То бе врасло в нас. Обсеби ни. Отрови ни. И се пренесе в Днес.
Все още пием от старите му корени.
Все още.
Трови ни.
И днес, 10 години след първото издание на документалната повест “Миналото в мен” и 14 години след написването й, най-после протягам ръце към клавиатурата, за да напиша продължението й.

Реклами
Публикувано на Импресия, есе, публицистика и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s