Опитомяване 2

Тихо бе. Толкова тихо, че се чуваше пълзенето на скарабеите в пустинята. Денят си бе отишъл. Небето бавно се изпълваше със светлини. Звездите горяха във вечните си съзвездия, познати отпреди.

Тот усещаше умората в мускулите си като тежест, на която все по-трудно устояваше, но продължаваше да следва ритъма, който си бе наложил от сутринта. Знаеше, че трябва да използва нощния хлад, ако иска да стигне до края на пътя си. Птах се провираше между сухите храсти и камъни, сякаш следваше невидима пътека, или по някакъв необясним начин надникваше в торбата на спътника си и разчиташе картата, свита на стегнат свитък и пъхната на дъното й. Тот рядко вадеше своето най-голяма съкровище, тъй като познаваше всяка рисунка, знак и надпис върху папируса, на който преди много поколения мъдреците бяха съставили карта със земята на Кеме и бяха означили пътя, който водеше от Океана през пустинята до нея… Момчето се опитваше да ги отгатва в извивките на терена, а кучето напрегнато бродеше сред непознатия свят, като ту избързваше и почти се изгубваше в неравностите на местността, ту отново се връщаше, притискаше се в краката на стопанина си и черпеше сили от равномерната му походка, или… го приканваше да продължи нататък. Понякога Птах се губеше почти по цял ден, но тогава винаги се завръщаше с някакъв звяр, който ставаше за ядене.

Тот вървеше като в унес сред плътния мрак, когато усети, че Птах пак е изчезнал. Не искаше да спира, защото знаеше, че ако спре, няма да може да продължи, затова само се огледа и се опита да намери в тъмното светещите очи на спътника си. Не ги видя, но точно когато си помисли, че го е изгубил, мракът изсветля и в равномерното сиво, което се възцари пред очите му видя малък навес, встрани от пътя, който следваше, образувал се между няколко по-едри камъка, разхвърляни в пустинната местност, сред която се скитаха. Птах съсредоточено душеше въздуха край укритието, което бе намерил и сякаш викаше младежа при себе си.

Тот скоро намери мястото, извади неголяма черга от торбата си и я простря върху още топлия камък под навеса. Най-после седна и се отпусна върху грапавата тъкан на постелята си. Вдигна очи към звездното небе и се опита да си представи накъде ще върви утре. Познаваше света от училището на мъдреците, познаваше небесните и земните знаци, познаваше изкуствата и занаятите, а също историята на хората и боговете. Знаеше много неща, но всъщност за първи път се отделяше от дома си и пътуваше сам… Не точно сам, тъй като Птах беше с него, а това не бе малко. И, сякаш разбрал мислите на младия си спътник, Птах реши да докаже ползата от присъствието си в това рисковано пътешествие. Той се сви в краката на момчето и вля топлината си в тялото му, за да го предпази от бързо идващия студ. Тот не разбра кога заспа, завит с меката козина на кучето.

Сънуваше… стени, които греят от безброй фигури, изрисувани с най-изящни линии  и с най-ярки цветове. Не знаеше дали бе в храм, в дворец… или на открито. Светлината се процеждаше като през плътни завеси… Или не бе светлината на деня? Странни сенки запълзяха. Не, фигурите се раздвижиха, сякаш съживени от душите на мъртвите, чийто образ претворяваха.

Момчето се мяташе и задушаваше в съня си, така внезапно, така изпепеляващо нахлул в съзнанието му. Тот бе прекалено млад, за да се интересува от смъртта. Душата му бе прекалено ведра, за да се пита какво вирее в страната на Запад, където бродят душите на мъртвите. Разумът му бе прекалено зает с багрите и формите на живата природа, за да се пита какво причинява краят й и какво идва след него…

После… всичко свърши така изведнъж, както започна.

На Изток Слънцето отново се роди и даде живот на Земята и всичко живо по нея. Денят дойде.

Джосер гледаше червеното зарево на залеза, което правеше пясъка на пустинята да изглежда още по-червен и още по-чужд. Далеч зад него остана черната мека пръст на Кеме. Далеч зад него остана живителната влага на Нил. Умората на похода предателски се впиваше дълбоко в тялото му и му напомняше, че макар и син на бог, все пак е смъртен. Не сваляше очи от залеза на Ра. Дали наистина бе син на Слънцето, с божествена, вълшебна златна плът? Ако е така, плътта му би била нетленна, вечна… като душата Ка. Не бе така… Знаеше със сигурност, че предшествениците му бяха изгнили като обикновени хора…

Но той бе Джосер. Не произхождаше от тях… бе син на… Слънцето.

Нощта падна внезапно, изпи жегата на деня и възцари хлад и отмора. Войската спеше дълбоко, пазена от бдителни стражи. След като обходи целия лагер и лично се убеди в безопасността му, Фараонът най-после се отпусна в меката си постеля. Сънят бягаше от уморените му очи, с които искаше да пробие мрака и да открие врага. Знаеше, че е наблизо. Повече от един сезон си играеха на криеница и все по-навътре в пустинята навлизаха… Все по-далеч от черната земя на Кеме… Все по-далеч от Дома. Войниците страхливо гледаха враждебната природа, незнаейки дали да се страхуват повече от хищните зверове на пустинята, или от чуждата войска. Дори не смееха да мислят за смъртта, която ги дебнеше зад всеки хълм и камък, далеч от Долината, далеч от тези, които ще ги помнят.

Генералите все по-настойчиво се опитваха да му внушат, че е разумно да се върнат. Страхът ги караше все по-смело да изразяват несъгласието си с похода. Страхът от Пустинята, страхът от Врага, страхът от Неизвестното, което дебнеше зад всеки стрък трева, зад всеки камък, дупка, стряха. Страхът от умората, от жаждата, от глада… Но не от Него… Джосер знаеше, че няма път назад. Не и ако иска да бъде син на бог, сам бог и фараон, обединител – на Долната и Горната земя… родоначалник на Третата династия, която ще властва през идващата вечност над цялата Земя…Само да можеше да види къде се крие врагът… Само да можеше да го срещне… Битката щеше да бъде негова, защото богове му помагаха… а и да не му помагаха пак щеше да успее, защото знаеше, че Кеме има нужда от него… Иначе всичко щеше да се върне към безпаметното време на Началото, когато никой не е знаел какъв е и кой е, кой му е господар и защитник, кой трябва да му дава дан…

Фараонът затвори очи и в настъпилата плътна чернота видя последните месеци от живота си – бягството на вражата армия след последното сражение, в което, изглежда, никой не бе победил… дългото подло бягство все по-навътре в пустинята и преследването, което съсипваше, обезсилваше и убиваше армията му.

После черното се превърна в сиво – равномерно и всеобхватно. Тогава видя всичко – вражата армия, капнала от умора, спеше зад съседния хълм. Бе толкова близо, че не устоя на изкушението лично да се убеди в истинността на изображението, което боговете му изпращаха, макар да бе сигурен, че е точно до всеки войник, кон и палатка, както всичко останало, което до този миг ме научавал от сивото, което идваше след пълния мрак.

Когато се изправи, бойното му куче стреснато изръмжа в съня си, но стана и го последва.

Първата розова милувка на Ра, с която поздрави пустинята, завари войската на Джосер строена за бой. Свити в заслона на съседния хълм, враговете спяха. Когато лъчите на Слънцето се кръстосаха с бронзовия меч на Фараона, атаката започна.

Унис, който не искаше да бъде последния фараон от своята династия, се събуди, за да поздрави своя баща, Слънцето, при новото му раждане. Знаеше, че никой не може да му отнеме божествения произход… но не беше същото с божествената власт. Розовите лъчи на Ра докоснаха бялата му роба, погалиха беловласата глава, обагриха с цвета на бронз лицето му, изгубило цвета си. Войниците му спяха, сгушени в червените дюни на пустинята. Тогава почувства тръпката под краката си – тътен в кората на земята.

Битката връхлетя като природен катаклизъм.

Копитата на ездитните животни се забиваха в пясъка и земята клокочеше като врящ котел…

Двете войски се сблъскаха, както наточен меч се сблъсква с глина. Впиха се една в друга, после се сляха… тропот, пръхтене, дишане, звън на метал.

Накрая остана тишината.

Смърдеше. На изпражнения и кръв, на пот, на прах, на страх и още нещо…

Почти неуловимото присъствие на мъртвите…

Докъдето стигаше погледа – бе отрупано с трупове. Но не тях виждаше Джосер. Виждаше бавното шествие на техните души. На свои и чужди. Земята на Кеме, далеч зад гърба им, приемаше техния дар. Дарът на кръвта. И той, Джосер, прие тежестта на двойната корона, която за кой ли път узаконяваше единството на Горното и Долното царство.

Не за това искаше да мисли сега. Денят на живите бе Утре. А днес, когато Ра залязваше зад червените простори на пустинята, той трябваше да се погрижи за душите на тези, чиито трупове покриваха земята.

Сухият вятър от Запад повя и погали страните му, които сега, обагрени от залеза, имаха цвета на пясъка. Същият бе цветът на бойното му куче, което във високомерието си бе нарекъл Монту, както народът на Горната земя наричаше Бога-Слънце. Когато и последният лъч на Ра, като последно дихание угасна, поето от пустинния пясък, Монту се притисна към коляното на фараона. Джосер усети как хоризонтът се разшири, звуците станаха по-богати, сякаш тишината бе пометена, миризмите разцъфнаха, като екзотични цветя, каквито не бе познавал досега… и нещо друго се случи, нещо ново, което заличи чувството му за победа и удовлетворение от стореното през този ден,  и през целия му живот до този ден…

Бе усещане за ненарушена от нищо сивота, в която броди и разбира всичко… дори неща, за които никога не беше мислил, дори неща, за които цял живот бе питал…

Сега вече Джосер знаеше, че наистина е станал бог и фараон на цяла Кеме.

Знаеше и точно какво ще направи, за да не позволи на мъртвите, които бродеха край него и търсеха подслон, да изчезнат без следа в небитието.

В еднородното сиво на съзнанието си видя как се издига пирамида, в която щеше да приюти всички, които го бяха следвали в живота и онези, чиято смърт бе причинил, следвайки пътя си на обединител.

Монту притвори очи, сви уши към врата си и стисна челюсти. Съсредоточи цялата сила на ума си, проследявайки мислено пирамидалната форма на муцуната си и фиксира върху носа си идеята за съхранение на съзнанието след смъртта, чрез съхранението му в структурите на мъртвата плът, която е обитавало…

Иемхотеп седеше кръстато в традиционната поза на писар и изпълваше пресния папирус с изящни знаци, в които се опитваше да вложи не само смисъл, но и това усещане в душата си, което го бе накарало да вземе писеца и чернилото и да запише това, което бе посетило неговата Ка, докато бродеше сама, освободена от съня му. Ка искаше да се завръща винаги при него. Ка можеше да го направи… макар Иемхотеп да не разбираше защо и как и откъде го бе научила. Това не беше важно. Важно бе да го запише. И пишеше. Светилникът догаряше, небето беше черно.

Ръката му се движеше плавно по грапавата плът на папируса и отмерено извайваше това, което бе в главата му, чрез сложното огледало на йероглифите. Увереността, че е уловил нещо, което лежи в същността на природата, в същността на живота и на смъртта го караше да чувства леко опиянение, което не му позволи веднага да забележи, че светлината е угаснала.

Звездите студено грееха зад отворения прозорец. Рижавата Нут се притисна в крака му и близна коляното му, сякаш да го подкани да продължи. Четката попи чернило и продължи да отбелязва мислите му върху листа. Иемхотеп беше сигурен, че е открил безсмъртието си, защото знаеше, че писаното слово ще остане през вековете и ще стигне до всеки, който би пожелал да го докосне – чрез погледа си и ума си.

Знаеше, че не това го бе събудило от тежката му дрямка без сънища. Защото това го знаеше отдавна… от времето, когато за първи път усети силата на думите, дошли до него не чрез речта на друг човек, а чрез тихата въздишка на папируса.

Но колко бяха тези, способни с очи и с ум да се докоснат до Мъдростта, оставена от други?

Какъв бе начинът да се запази знанието? Дори въпросите без отговор да се запазят? Какъв бе начинът да се запази съзнанието? Едно и също ли бе? Записваше ли се ума в нещо, тъй както мислите – папирус?

Какъв бе начинът да съществуваш и „отвъд“… Реална ли бе страната на Запад, където отиваха душите? Отиваше ли нещо там? Възможно ли бе душата да се завърне обратно… Какво бе душа? Какво бе общото на разума със знанията, със същността на онзи, от когото излизаше, след смъртта му… какво бе Ка?

Светилникът дремеше в края на плота за писане. Иемхотеп отново потопи върха на четката в чернилото и чак тогава осъзна тъмнината наоколо.

Нут затвори очи, прилепи ушите си към врата си, стисна челюсти и изпразни ума си от всичко. Когато заплува в равномерното сиво на извънсетивните възприятия, тя концентрира мисълта си, следвайки очертанията на пирамидалната структура на муцуната си и проби мрака, настъпил пред погледа на нейния питомец.

Иемхотеп отново видя и разбра всичко. Беше толкова просто, толкова лесно, толкова стройно, познато, разбрано… Не, не точно познато и не точно разбрано.

Нямаше значение. Това, което пишеше, беше структурата, върху която щеше да построи моста над бездната на световете на живите и мъртвите. Вече знаеше, че светът на мъртвите имаше нужда от структура, в която да съществува… Съзнанието след смъртта на тялото трябваше да се помести някъде, да се приюти… в нещо, достатъчно трайно и достатъчно подобно на структурата, в която съществуваше в живото тяло.

Нут се протегна и шумно издиша. Иемхотеп бе схванал основното. Бе разбрал онова, в което тя бе уверена, но което не бе в състояние да провери. Мъртвите можеха да се завръщат… душите им, или онова, което оставаше след смъртта… когато телата не биват изяждани, изгаряни, унищожавани. Съзнанието се завръщаше в запазените структури на оцелелите трупове и бродеше край тях, или вътре в тях? Докато съществуваха… докато имаше – кост, кожа, косъм, в който да се вкопчи. Нут знаеше, че всяко отделно същество е записало историята си и историята на вида си в структурата на тялото си… там, дълбоко скрито, недостъпно за сетивата… там, където се записваше информацията, която се предаваше на идващите поколения… Там бе обиталището на душата на тези, които имаха съзнание, че съществуват.

Не беше лесно съзнанието да бъде изпратено „отвъд“. Не беше лесно да се прескочи границата. Не беше лесно мисълта да се отдели от своя материален носител – мозъка, и да се отрази другаде… Не беше лесно… особено когато не притежаваш реч, ръце и писменост… когато дори не притежаваш огън.

Иемхотеп стана и бавно се запъти към полицата на стената, където държеше клечките с върхове, обработени с фосфор и сяра. Дори не осъзна, че всъщност тъмнината не му пречи, защото по някакъв странен начин виждаше всеки предмет… дори йероглифите върху папируса. Драсвайки върху грапавата повърхност на папирус, обработен с пясък, клечката пламна и освети малката му работна стая. Почти се уплаши, когато видя колко различна е тя, в сравнение с образа, който имаше за нея в тъмното.

Но йероглифите бяха там, съвсем истински, като това, което отразяваха.

Светилникът догоря точно когато Ра дойде в своята колесница и сияйното й злато прогони мрака над Кеме.

Когато Джосер се завърна от победоносния си поход в Гиза, заповяда на своя пръв слуга, Иемхотеп, да му построи пирамида.  Иемхотеп коленичи пред господаря си, докосвайки с глава коленете си и му представи готовите планове на Пирамидата.

Джосер бе Фараон, Син на бога и Бог… Затова не попита и не се попита как божествената му воля бе стигнала до слугата му Иемхотеп, преди да я е облякъл със слово. Иемхотеп, който бе скромен слуга на своя господар, вярваше в божествената природа на разума си, с който успяваше да открива неща, които никой друг преди него не знаеше… както и да се пита за неща, чийто отговор си оставаше скрит. Затова не се учуди, че е предугадил повелята на владетеля. А дали не го бе тласнал към нея?

Нут се скиташе по пустите улици, гонена от повика на плътта, който я караше да броди, търсейки оня, с когото клетките й биха се слели така, че Силата на Тласъка да не изчезне, да се развие, да разцъфти… Повикът на Монту я настигна, стовари се като порой от камъни върху главата й. Заби крака в настилката на улицата и зачака зовът да отслабне – не искаше да му се подчини. Твърде много трупове и кръв имаше в представата му за безсмъртие. Не отслабваше. Тялото й трепереше, като трескаво. И тогава, с периферията на ума си, на самата граница на пустинята и града, тя откри другия.

Птах бързаше по прясна следа. Сигурен беше, че води към Гиза. Цяла войска – съвсем скоро бе разорала със стотици крака мазната пръст на Великата Кеме. Тот бодро крачеше след него. Тогава чу нейния зов – бе прекрасен като зова на морето… Бе прекрасен като… представата за съвършенство, безсмъртие и вечност. Ума му се сля с нейния… и хукна с едри скокове към Нут. Очакваше ги – седнала на прага пред дома си. Иемхотеп разбра, че вече има всичко, което му е нужно за да започне и да завърши строежа на Пирамидата, а Тот разбра кое е мястото, което бе сънувал.

Един живот им стигна.

На Джосер – да стане велик владетел, бог и основател на династия, бележеща началото на най-големия разцвет на Кеме… и да запази името си за вечността. А Вечността, след Джосер, поколенията започнаха да съизмерват с Пирамидата.

Иемхотеп се съхрани чрез словото и също стана бог, макар и не владетел. Проектът, който бе създал за пирамидата на Джосер, през следващите две столетия използваха за строежа на още най-малко двеста пирамиди, сред които на Хуфу, Хефрен и Микерин.

Тот влезе в тъмните им лабиринти с Птах и нарисува всички мъртви, загинали на служба при владетеля, в чиито изображения душите могат да се връщат. Освен това остави и картина за това, как Богът на мъртвите (с глава на чакал), с помощта на чакал (или куче?) претегля с везна греховете на смъртните, преди да ги пусне в земята на Запад. Идващите поколения, кой знае защо решиха, че Тот е сътворил везната и го обожествиха като бог на мъдростта. За Птах останаха изкуствата и занаятите. За Нут – небето и покрова в саркофага. На Монту Слънцето отнеха, само войната остана…

…Това се случи преди 4 500 години, когато бяха построени великите пирамиди на платото Гиза, които трябваше да съхранят структурата на съзнанието за Вечността…

21.05.2002

Реклами
Публикувано на Белетристика и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s