Опитомяване 1

Облаците се сгъстяваха. Все по-тъмни ставаха… все по-тъмно ставаше. И въздухът се сгъсти. Все по-трудно беше да се диша. Все по-трудно се вървеше.
Всичко настръхна – изсъхналата трева, вкопчила се във все по-бързо изстиващите камъни, спечената земя и дърветата – без листа.
Вървеше – ноктите се впиваха в пръстта и прилепваха грапавата кожа на стъпалата към ронливия гръб на склона. Бързаше – трябваше да стигне догоре, за да огледа околността и да намери най-подходящото укритие, защото знаеше, че идващата Буря ще е от онези, след които остават трупове… което не беше чак толкова лошо… стига да не си от труповете. Знаеше, че я следват. Нейните… Знаеше точно колко са и почти точно колко от тях ще оцелеят… Последният, със сивата глава, нямаше да оцелее. И без бурята времето му изтичаше… левият му хълбок не зарастваше и смърдеше… отдавна трябваше да го прогони, защото тази смрад привличаше Хищници, но все не можеше да го направи, защото знаеше, че произхожда от него и когато той си отиде, част от нея също ще си отиде… И малките на Жълтооката нямаше да оцелеят… твърде малки бяха и нямаха още сили да искат… а ако не иска, никой не оцелява… затова, може би, Сивоглавият все пак щеше да оцелее, нищо, че хълбокът му смърдеше и времето му отдавна бе минало. Рижавия и Пъстрата щяха да се справят. Усещаше ги как вървят успоредно един на друг и не се изпускат от поглед. Гъвкавите им тела следваха извивките на терена и без усилие напредваха. Точно пред тях вървеше Черновеждия, впил свъсен поглед в гърба на Жълтооката… и те ще оцелеят… и Големия… Големият… Усещаше горещия му дъх с космите на тила си, настръхнали от въздуха, който носеше вестта за Бурята… Но и да не бе дъхът, съзнанието му оставяше дълбока бразда в сивото, което тя се опитваше да опитоми. И тази следа плашеше с настойчивостта си. Беше точно като следата, която оставя Хищникът в гладката трева – незабележима – за окото на неопитния и страшна за окото на онзи, който вижда… Водачката знаеше, че трябва да се пази от Големия, ако иска да оцелее. Знаеше, че трябва да овладее смрадта на Страха, защото когато той го надуши, щеше да дойде краят й. Но сега вятърът духаше – от него към нея. И гонеше облаците – все по-бързо по небето.
Когато се изкачи най-горе видя всичко – малкия поток в дъното на склона, който го опасваше почти отвсякъде. Видя – каменния гребен, малко встрани от мястото, откъдето се бяха изкачили… Острите върхове на дърветата, които се опитваха да бодат небето… И храстите, пръснати сред пожълтялата трева. Ставаше все по-студено – вятърът почти приглаждаше настръхналите от идващата буря косми. Очите й се мъчеха да се преборят с настъпващия мрак, ушите й улавяха пукота на изстиващата пръст, носът й се опитваше да отдели страха на Нейните, за да усети присъствието на укритие, или на Други, но не успяваше – вятърът отвяваше всичко.
Някъде далеч небето се запали и тътенът на огъня му заглуши всички шумове, а мирисът на изгорял въздух заличи всички други миризми. Знаеше, че трябва да реши – сега – накъде да ги поведе; къде да ги скрие.
Като убождане от чужди зъби, първите капки се забиха в плътта й. Студени – като настъпваща зима.
Небесният пламък лумна над главите им едновременно с всепоглъщащ грохот, който ги накара да се свият в праха. И тогава – по-ярко от светкавицата и по-оглушително от гърма, в съзнанието й избухна страха на някой Друг. И този Някой беше близо – някъде там, сред кухините на каменния гребен се спотайваше, опитвайки се да заглуши трясъка на страха си… Тя заглуши своя страх и ги поведе нататък.
Последваха я – дори малките на Жълтооката, побутвани от Сивоглавия, който продължаваше да крета последен в редицата – решен, изглежда, да не позволи на никой да изостане след него… и да оцелее. Капките падаха, трополейки като стъпки на стадо Пасящи. Едри капки, те се изгубваха бързо в праха на земята; сред ронливите камъни; сред тревата, която се опитваше да ги стегне в душаща прегръдка… падаха, попиваха, пълзяха – все по-дълбоко в земята. После я препълниха, преляха.
Вятърът бе спрял – изгубил сили сред дъжда, който се сгъсти и се изсипа – като река, от небето.
Дупката зееше пред тях – тъмна и суха.
Тя направи крачка навътре. И спря.
Смърдеше – на Други.
Знаеше, че Нейните ще усетят смрадта и няма да я последват, ако не ги тласне.
Дупката беше голяма и топла… стоплена от дъха и телата на Другите, които се спотайваха в дъното й – в най-тъмния, най-сухия и най-топлия участък, от който извираше Страх… толкова мощен, че почти подкоси краката й, и накара Нейните да заскимтят. Тласъкът избухна едновременно със светкавицата, която разкъса небето, а грохотът й, уловен и усилен от ехото, ечащо сред камъните вън, разтърси земята под краката им. Влязоха в дупката. Всички – дори малките на Жълтооката, избутани от Сивоглавия.

Седяха скупчени в дъното на пещерата. В най-тъмния, в най-сухия, в най-топлия край. Огънят беше угаснал.
Бурята бушуваше навън и знаеха, че скоро няма да спре. Знаеха, че когато водата си отиде ще дойде Белият студ. Знаеха, че когато дойде Белият студ няма да има храна, а храната в пещерата бе малко и нямаше да стигне до Топлото… Знаеха, че много от тях няма да го дочакат, дори ако запалят отново Огъня. И Страхът все по-дълбоко пълзеше в телата им.
Не знаеха, че Страхът има цвят и мирише.
И не разбраха защо се появиха Другите.
Първо влезе един, след него – всички. Затвориха отвора, през който влизаше въздуха, светлото, мокрото и студа. Изглеждаха огромни, рунтави и заплашителни. Излъчваха сила и сигурност и нещо, което спираше дъха.
Скоро Дребната разбра, че всички са парализирани от Страх. Всички скимтяха от ужас, свити край нея. За Хубавата не се учуди – тя излъчваше страх дори когато не се страхуваше, защото знаеше, че страхът й привлича ловците. Малкото на Хубавата също се страхуваше – то постоянно се страхуваше, защото не различаваше истинския Страх от другия. И ловците се страхуваха – Пъргавия, дори не знаеше защо, а Мърльото, защото знаеше, че ако му се случи да се сблъска с Хищник ще загине. Дори Ловецът, оня, на който всички разчитаха, се криеше в тъмното. Страхът бе вдървил движенията му, но не и сетивата му. Знаеше, че Те са много. Знаеше, че са силни и бързи и хищни. Знаеше, че не може да спаси племето си, но трябва да опита… Яките му пръсти стиснаха излъсканата дървесина на тоягата, на върха на която бе вързал заострен камък и с която никога не се разделяше, но кой знае защо, не можа да се изправи. Тогава усети върху ръката си твърдата длан на Дребната. Усети как тя изсмука цялата сила, която бе останала в него и смътно почувства, че нещо ще се случи.
И Еднооката, която се грижеше за Огъня, събирането и складирането на храната се страхуваше. Еднооката… отдавна трябваше да си отиде но не си отиваше, защото вече никой не смееше да събира и да складира вместо нея… Един ден, много отдавна, още когато дърветата се разлистваха, Силната започна да събира, защото същата сутрин Еднооката не можа да стане. Вечерта, след като ядоха, всички завиха от болка… някои умряха. Някои оцеляха… тези, които пиха от отварата, която Еднооката им даде… Силната не пи. След нея никой не посмя да събира. Дори Дребната, която отрасна в скута на Еднооката и знаеше всичко за всяка тревичка, гъба и плод… Но тя беше още много млада и знаеше, че времето й не е дошло… тогава Еднооката успя да стане от постелята си и продължи да събира и складира.
Дребната най-после разбра, че времето й е дошло и че точно тя трябва да направи нещо. Сега.
И се изправи.
И Нейните се изправиха, скупчени зад гърба й.

Въздухът беше черен, тежък, смърдящ и студен, а Страхът извираше отвсякъде, като ярка паяжина, която обсебваше, впиваше се в мозъка, изгаряше го и душеше.
С тила си Водачката усещаше треперенето на Нейните, дори на Големия, скупчени зад гърба й. Само Сивоглавия чакаше спокойно – някъде на ръба между тъмнината и дъжда… Чакаше какво ще направи – готов да й даде силата си, ако почувства, че тя се нуждае от нея… Ето затова не го бе прогонила, когато хълбокът му засмърдя и започна да привлича Хищници… дори тогава той беше полезен, защото пръв ги забелязваше… дали по невидимата диря, която оставяха в гладката трева, или по онова, което като диря оставяха в сивото неопитомено пространство на ума, което тя се опитваше да направи свое, и в което знаеше, че той също броди…
В него бродеше и Другата, дребната. Неумело, без да знае, тя се опитваше да се улови за края му и падаше, преди да е успяла, но все едно, тя беше там, макар и на ръба му.
Опита се да я хване, да я задържи… Тънката следа на ума й, като драскотина на нокът върху камък, едва се забелязваше… Водачката затвори очи, прилепи ушите си към врата си и престана да диша, прибрала език зад плътно слепналите си челюсти. В равномерното сиво, което настъпи, тя фокусира цялата сила на ума си и успя да върже пламтящата му змия за бледата следа на Другата.
Дребната стоеше изправена в целия си ръст и трепереше неудържимо. Някъде далеч ехтеше грохотът на Бурята, някъде далеч тъмнината се разсейваше, изсечена от нащърбения ръб на дупката, от която се влизаше в пещерата. Виждаше ги.
Едри, рунтави, зловещи… очите им светеха в мрака и излъчваха нещо, което караше гръбнака й да настръхва, някъде долу, долу под чуждата кожа, под нейната кожа, под плътта… та чак до самата й същност. И точно тогава, когато мислеше, че Страхът ще погълне и нея, усети как мощна светкавица издърпа ума й от бездната, към която летеше…

Водачката тихо припълзя напред. Нейните я последваха. Дребната ги гледаше – като отдалеч… Дори не разбра, как Страхът изчезна.
В тъмното се чуваше само триенето на клечките, с които Еднооката се опитваше да запали Огъня.
Някъде далеч навън едно дърво, изкачило се прекалено високо по склона рухна, разцепено от гнева на небесния огън. Пороят съскаше между клоните му, сред които тлееше червена топлина. Когато облаците се отръскаха и от последните си капки и хукнаха по пътя си, гонени от вятъра, черната коруба още пазеше горящи въглени в сърцевината си. Водачката усети топлината им с настръхналите косми на мократа си козина, а главата й изгаряше от пламъка.
Дребната не разбра защо хукна навън, грабнала в скута си късче прахан и суха тояга. Тичаше по мокрите камъни, следвана (или гонена?!) от Водачката. Кой знае защо, не се страхуваше от нея. Когато стигна мястото на тлеещия огън направи точно това, което трябваше – запали тоягата и усети как топлината погълна цялото й тяло. Вълчицата съсредоточено я гледаше с тъмните си очи и кой знае защо на жената й се стори, че точно тя я бе накарала да вземе огъня.
Когато се върнаха в пещерата, Еднооката още търкаше своите клечки, защото знаеше, че огънят е живот и трябва да го запали, дори това да е последното нещо, което ще направи. Сухите й ръце, по-сухи от клечките, които държеше, се движеха с неизменен ритъм толкова дълго, колкото ничии други ръце не можеха. И това беше така не защото беше най-силната, а защото се бе научила на търпение и на умението да пропъжда болката. Ловецът се подпираше на тоягата си, като се чудеше в кой от хищниците първо да я забие. Знаеше, че ако успее да го направи е много вероятно или всички зверове да се нахвърлят върху ранения, или всички, без ранения, да избягат… Знаеше, че само така той и племето му биха могли да оцелеят, а може би дори да се сдобият с храна, достатъчна за много дълго. Жълтооката кърмеше малките си, свита в първата суха ниша до входа. Усещаше острите им зъбки върху изсъхващите си зърна и мислеше колко добре би било и за нея и за тях и за цялата глутница да се доберат до скритите запаси от месо и плодове в дъното на пещерата… или дори до нечий жив врат, от който би рукнала прясна сладка топла кръв… Сивоглавия душеше въздуха и се чудеше дали след Бурята ще има слънчеви дни, или направо ще дойде белия студ. Надяваше се, че ако топлината се задържи достатъчно дълго, може би смърдящата му рана ще заздравее,  и тогава… може би пак ще може да види как дърветата се разлистват. Големия не сваляше погледа си от тоягата в ръцете на Ловеца и се опитваше да слее мисълта си с неговата. Знаеше, че когато успее да направи това, ще са в безопасност – той и цялата глутница. Притвори очи, прилепи ушите си към врата си и спря да диша, прибрал език зад стиснатите си челюсти. В равномерното сиво на ума си видя, миг преди да бъде направено, движението, с което Ловеца се прицелва в него… Беше лесно – Другият бе сляп и много бавен. Мускулите на Големия се свиха и го изхвърлиха високо над земята. Траекторията на полета му бе така изчислена, че да пресече разгръщането на чуждия скок, преди да е започнал. И тогава усети яркия мирис на кръв, плуващ в съзнанието на Жълтооката; почувства глада на малките,  впили острите си зъбки в изсъхналата й гръд; видя бляна за слънце и зеленина, избухнали в ума на Сивоглавия; улови дори прогонената болка на Еднооката, опитваща се да запали Огъня… Тежкото му тяло затрупа тялото на Другия. Нещо изхрущя под него. Ловецът се опитваше да извърти главата си така, че да е по-далеч от зъбите на звяра. Големия видя незащитената му шия и разтвори паст…
Тогава Тласъкът изпепели ума му.
Остана само тишина.
И мрак.
И въздух, който засядаше в гръдта.
Бавно се отдалечи от падналия, който продължаваше да стиска счупената си тояга със счупената си ръка.
Еднооката продължаваше да търка клечките си, дори когато Дребната запали огнището с пръчката, с която бе пренесла небесния огън. Пламъците играеха по лицето й и го топлеха. Но нещо друго, по-горещо я изгаряше отвътре. Вдигна глава и срещна тъмния поглед на вълчицата. Когато улови погледа на жената, Водачката бавно се извъртя и тръгна към входа на пещерата. Свежият въздух помилва езикът й, с който улавяше вкуса на попилия в земята дъжд; на вятъра, изчистен от смрад и от прах; на реката, която шумеше някъде долу и рушеше хълма, който ги бе приютил в сухите си недра… Очите й се навлажниха, гледайки простора.
Докато се опитваше да се изправи, Ловецът тихо стенеше. Това най-после накара Еднооката да изостави безполезното си вече занимание и да припълзи към него. С вещите си пръсти, от които можеше да прогонва болката, можеше да прогонва и чуждата болка. Когато успя да стори това с ръката на Ловеца тя силно я издърпа докато изпука, а после, когато с ръцете си видя гладкостта на костта, бавно завърза с парче кожа пръчките, с които палеше огън, към болната ръка. Ловецът спеше в скута й, приспан от изтощение.
Сивоглавия гледаше всичко това от ръба на дупката и мислеше, че може би наистина ще види пак зелените дървета, защото огънят топлеше, а жената все някога щеше да излекува и него. Еднооката усети, как нещо я дръпна за тила и извърна главата си към зверовете. Те стояха скупчени към входа на пещерата и кротко си ближеха телата. Един проскубан сивоглавко куцукайки се приближаваше към нея.
Големия се отдръпна от пътя му. Съзнанието му още кънтеше от удара, който го бе сполетял. Знаеше, че никога повече няма да помисли за вкуса на кръвта, пулсираща в нечий жив врат. Бавно тръгна към изхода, където беше Студа, откритото, празното и… Храната… Когато мина покрай Водачката усети настръхването на гръбнака й като свое…
Отмина я.
Потъна в света – свеж и измит – и хукна на воля.
Слънцето грееше. И макар да не топлеше, Големия знаеше, че Природата им е подарила още един ден… или още няколко дни, преди да ги сполети Белия студ. Кръвта пулсираше във всичките му клетки и караше тялото му да прелита на едри скокове върху земята, камъните, храстите и пожълтелите треви. Прескачайки един от тях усети с оголения си корем Страха на някой Друг. Беше едра бяла зайка, която дори не се опита да побегне. Тласъкът отново се стовари върху него. Водачката го викаше – обратно в пещерата. Той грабна плячката, захапал козината над врата й и бавно се завърна там, където… го очакваха?

Белият студ бе сковал всичко. Хапеше бясно всеки, който излезе навън. Но Слънцето грееше и позволяваше на силните да живеят.
Огънят в пещерата гореше – Еднооката топеше сняг в стара черепна кост и печеше прясна мръвка върху мокри листа. Хубавата кърмеше второто си малко, а Пъргавия и Мърльото седяха край нея и не сваляха очи от гладката кръглост на бялата й гръд. И Жълтооката кърмеше второто си котило. Оцелелите й малки от първото се въргаляха по гръб, задъхани от щастие и хапеха въздуха, за да не хапят гладките голи ръце на Голямото малко на Хубавата, което се опитваше да разроши с пръсти пухкавите им кореми. Сивоглавия лежеше на ръба на пещерата и мързеливо дебнеше зайците да не излизат от нея. Ушите му, прилепнали към врата от удоволствието да чувства топлина в оздравелия си хълбок, се изправиха и бързо се завъртяха във всички посоки. Чу как много стъпки дращят твърдата обвивка на снега. Подуши въздуха – миришеше на студ и пустота. С тила си усети тласъка на Водачката – завръщаха се. И той блажено се протегна в очакване на новата храна.
Ловецът и Дребната носеха трупа на едро Пасящо. Големия пак бе захапал жив заек. Рижавия накуцваше и понякога спираше, за да може Пъстрата да оближе раната му. А Черновеждия душеше следата, която оставяше Водачката.

През идващите хилядолетия вълците и човеците се научиха да живеят заедно, да ловуват заедно, да работят заедно. Това донесе и на двата вида възход и сигурност, каквито не бяха способни да достигнат в самотата си.
В своето високомерие човеците решиха, че са опитомили вълците и са ги научили да служат.
Вълците научиха езика на човеците и възприеха несъвършения им начин на общение, когато трябваше да бъдат покрай тях. Но хората така и не прозряха начина, по който опитомените животни ги направляваха по стръмния им път към разгадаване на тайните на битието.
Само някога, понякога, се раждаха такива, които можеха да бродят по равносивата повърхност на мисловното пространство, където нямаше ръце и реч, а само осъзнаване на НЕЩО.

23.04.2002

Реклами
Публикувано на Белетристика и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s