Нощници

Нощта, в която остарявам с още една година…
Обичам да пиша в такива нощи – новогодишни, рождени… празнични по някакъв начин, но и нощи-вододели, раздели… нощи на равносметка.
Никога, до тази нощ, обаче, не съм писала себеотчет он-лайн…
Всъщност, щастлива съм.
Вратата на терасата е широко отворена към бездната от 12 етажа, към свежозеленото на тревата и гората, в които се крият кварталните кучета, птичките пеят любовните си песни и рекичката шуми… И за да допълня идилията ще добавя… мостът на метрото свети, а влаковете вече са спрели…
Всъщност, „направих всичко, каквото трябваше да се направи“… издадох книга… Истинска, хартиена книга, която се продава в истинските книжарници… Дали се купува – не знам. Засега, малко повече от месец след премиерата й, това все още не ме интересува… Щастлива съм, че след 9 години, цели 9 години, отново издадох книга…
Щастлива съм, защото пиша… Дългата ми кома свърши и думите се блъскат в главата ми като вълни в канара (май пак прекалявам с досадни сравнения, но наистина ги виждам тези мои разпенени мисли как се удрят в дебелата ми каменна глава).
Щастлива съм, защото СЪМ. Намерих се.

16.06.2010

Докато тичах след отговорите на своите хайку-цикли и с усмивка ги четях, докато думите на моите отговори на отговорите барабаняха върху мозъка ми, попаднах на кратък текст от Весислава Савова „Часът е пак дванайсет…“ и макар някъде наоколо да беше и снимката на Ботев, някак не можах да свържа словото с портрета и с второюнската сирена в дванайсет. Едва тази нощ, докато разглеждах профила на Весислава във фейсбук видях същия текст и силата му ме удари… макар и със седмица закъснение…
… И си спомних един свой текст, който не посмях да публикувам нито в сайта, нито в профила й…
… Може би някой ден ще го направя?
* * *
Бързах.
Винаги бързам.
Когато сирената започна да вие.
Окаменях.
Краката ми залепнаха за асфалта и придобиха неговия цвят и структура. Не можех да откъсна поглед от дребните камъчета, вкопчени в прегръдката му. Всяко камъче започна да придобива индивидуалност. Всяко камъче грабваше лицето, или името, или представата ми за личността, живота или смъртта на… някой от „хилядите знайни и незнайни“… жертви? герои? предтечи? загинали… вкопани… в българската история…
Като камъчета в асфалта… безлични. Или обезличени? Тъпкани, стъпкани, смалени… Изтрити… Или изритани? от подметките ни… от спомените ни… от миналото… От душите ни…
Бездушни бързаме.
Вървим.
Не спираме.
Сирените вият.
Чак се задъхват – от виене. Една през друга вият – на умиране.
Гледам асфалта и вадя от него представата си за героичното в историята ни.
Гонят се – разпилени хартии от закуски, употребени автобусни билетчета, спукани балони и презервативи, лъскави опаковки от вафли трепачи… остатъци от разни други трепачи… крилца от птици, сплескани трупове на улични котки и други мазни петна…
Вият сирените. Вятърът свири в ушите ми… като в ушите на Ботев, преди да получи куршума в челото си.
Скърцат спирачки. После рев на форсиран двигател, свирене на гуми… Животът тече. Сирените вият.
От асфалта се взират в очите ми очите на мъртвите. Ръцете им се протягат към гърлото ми. Впиват се в него. Минувачите се блъскат в спрелия ми гръб. И продължават – бързайки.
Вятърът с пореден напън раздуха боклука край кварталната кофа за смет.
Старото квартално псе се отръска, заряза кокала си, с труд отвоюван от територията на уличните котки, обсебили вътрешността на кофите, и седна на асфалта. Вдигна глава към обедното слънце и окаменя. Проскубаната му козина бавно придоби цвета и структурата на асфалта.
Сирените виеха – до скъсване.
Не.
Кучето виеше.
Краката ми се отлепиха от асфалта. Хукнах по пътя си – бързах.
Кучето виеше – до скъсване.
Дълго го чувах – след онемяването на сирените.

10.06.2010

Тихо е. Боли от тишина…
Така започвам този дневник. Защо ли?
Защо отново пиша дневник?
Или – защо… „боли от тишина“?
* * *
Тук дълго търсих подходящата емотинка/иконка, която да ви разсмее и да ви покаже леката ми ирония, но не я намерих.
* * *
И продължих по стария начин – т.е. с думи.
Започвам да пиша този дневник, защото тощу-що забелязах, че в този нов блог мога да сложа допълнителна страница… А дневниците са полезно нещо – карат ни да се погледнем, помагат ни да се изваем…
И като написах думата в множествено число, изведнъж  bang.gif !!!!!!!!
Какви дневници? Кой пише дневници?
* * *
Случвало ли ви се е някога да пишете, просто така, за себе си – през деня?
На мен никога не ми се е случвало.
През деня пиша важни неща – важни за другите. През деня пиша текстове, които трябва да бъдат предадени в срок. За да не изпусна срока, понякога ги пиша и през нощта.
През деня пиша и важните за мен неща – напоследък стихове, някога – есета… И тях, понякога, ги пиша през нощта… когато някоя муза ми кацне на рамото и ми оближе бузата…
Но да пиша през деня редове, в които да се оплаквам от поредното задръстване, заради което, например, вчера почти пропуснах среща с момиче, което от 10 години бе изчезнало от живота ми…
Или да мрънкам, защото животът се изплъзва от ръцете ми, защото, проклетникът, иска да се изтръгне от хамута, в който е впрегнат от мен…
Или да нижа мечти за утре, когато… ох… утре, когато най-после всички задължителни връзки със света ще бъдат разкъсани и аз най-после ще се рея свободно някъде там, където дори облаци няма…
Или просто да напиша: тихо е, боли от тишина…
Не, това не се прави през деня. През деня нещата може би се случват, но нощем се случват на листа…
* * *
Затова…
Всички пишем нощници…
* * *
Тихо е. Боли от тишина…
Дори онази шантава птичка, която всяка нощ се скъсва от пеене, е млъкнала. Може би дъждът й е дошъл в повече и е пресипнала. Може и да е намерила най-после своята любима и да се е задомила…
Липсва ми. Чувам само бълбукането на реката, дори шумът на тревата, гъделичкана от вятъра не се чува.
Къщата е празна, кацнала на върха на блока, наднича над потока (е, стига, аман от рими и мерени срички)…
Та, къщата е празна… но понякога е хубаво да бъде празна… и сега не боли от тишината на празната къща.
* * *
Днес, в шумния следобед на работния ден иззвъня проклетия gsm (за чувствата си към него ще пиша някой друг път)… Звъня дълго, затрупан под бумагите на бюрото ми. Всъщност, намерих го забутан в калъфа на ноутбука ми.
И чух: „Здравей! Толкова е тихо тук при мен… Боли от тишина…“
Гласът звучеше отшелнически-замечтано, а после си върна делничния тон: „Удобно ли е да говорим?“ И започна една дълга служебна консултация… Както и да е… Когато свърших с напътствията, онзи, другият глас се завърна отново: „Въздухът е сладък, мирише на трева и бор… а боровете са високи, стигат до небето… Жива душа няма, само едно куче, кой знае как е дошло толкова високо в планината… Правим си дружина – аз го храня, а то лае – за да не ме разкъса тишината!“

31.05.2010-01.06.2010

Advertisements

One Response to Нощници

  1. Димитър Чопаринов каза:

    Обичам всичко което пишеш Габриела .

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s